Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
Приближиха се предпазливо до джипа. Ломан непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, а Варщайн заобиколи отдалеч колата. Сега видя защо бе изоставена. Колелото не просто бе затънало в калта, а бе направо счупено.
— Странно — прошепна Ломан. Приближи се бавно, взирайки се внимателно в джипа, но по някаква причина не се престрашаваше да го докосне.
Чак след известно време Варщайн реагира на забележката му.
— Кое е странно? Журналистът посочи счупеното колело.
— Това не може да се случи. Тези автомобили са създадени точно за такива непроходими терени и не се трошат, като попаднат в някаква си дупка на пътя.
Да, разбира се! Чак сега Варщайн забеляза в какво жалко състояние се намираше джипът. Боята навсякъде се лющеше и отдолу се показваше червеникаво-кафяв, разяден от ръждата, метал. Предното стъкло бе напукано, а гюрукът висеше на парцали.
— Господи, това преди малко не беше така! — в гласа на Ломан личеше ужас.
— Кое? — попита Варщайн, макар че много добре знаеше какво има предвид.
— Колата — каза нервно Ломан. — Покривът, стъклото и… и всичко. Не беше толкова зле.
— Може би вече стоим от доста дълго време? — Варщайн дори не намери сили да се засмее на собствения си въпрос, а Ломан въобще и не реагира. Протегна ръка към колата, но я дръпна, без да я е докоснал. — Да изчезваме! Варщайн се обърна към тяхната кола и замръзна на място.
На няколко метра пред тях сияеше пулсираща светлозелена светлина. Нямаше определена форма, но представляваше някаква субстанция, която му бе трудно да определи и го изпълваше със смътно чувство за опасност. Сякаш нещо в него усещаше, че светлината не е толкова безобидна, както изглежда.
— Мили, Боже, какво е това? — прошепна Ломан.
И той бе се заковал на място, но Варщайн го виждаше само като размита сянка в море от светлина. Може би нещо не от нашия свят, помисли си Варщайн. На глас каза:
— Не знам, но по-добре…по-добре да бъдем предпазливи.
Вратата на колата се отвори и шумът го накара да погледне нататък. Ангелика идваше към тях с бързи крачки. Варщайн искаше да извика нещо, за да я предупреди, но се спря, като видя изражението върху лицето и.
Очите и сияеха. Откакто върху небето бе започнала тази игра на цветове и светлини, тя не се и стараеше да скрива въодушевлението си. Сега обаче изглеждаше наистина като омагьосана. На две крачки от Варщайн тя спря, защото той с разперени ръце и препречи пътя.
— Какво…какво е това? — изрече тя шепнешком. — Прекрасно е! Прекрасно?
Варщайн се вгледа в пулсиращата светлина. Бе странно и по някакъв начин впечатляващо, но нямаше никаква естетическа стойност. И далеч не беше прекрасно.
— Не се приближавай! — предупреди я той. — Може да е опасно!
— Опасно? — изсмя се тихичко Ангелика. — Глупости! Не е опасно.
Тя лекичко бутна ръцете на Варщайн от пътя си и с такава решителна крачка мина покрай него, че той не посмя да я спре. Когато пристъпи в светлината, около фигурата и се появи бледа аура. Варщайн безшумно пое дъх.
— Фантастично! — възкликна тя. Вдигна ръка и помаха на Варщайн да я последва, без да поглежда към него. Гледаше безмълвно в центъра на светещото кълбо. Варщайн се запита дали вижда нещо по-различно от това, което виждаше той.
— Върнете се! — извика Ломан. — Нямаме време за игри!
Ангелика сякаш изобщо не чу думите му. Бе протегнала ръце и обърнала длани нагоре. Върху лицето и бяха изписани безкрайна омая, но същевременно и дълбок душевен мир. Започна тихичко да тананика мелодията, която Варщайн вече няколко пъти бе чувал.
— Господи, какво правите? — чу се гласът на Ломан.
Варщайн с жест му каза да мълчи. Нещо в светлината се бе променило. Бе станала по-наситена, но и много по-бяла, така че му бе почти невъзможно да вижда Ангелика. Но това не бе единствената промяна.
До този момент светлината плашеше Варщайн, всяваше му някакъв ужас. Сега изведнъж го изпълни с усещане за дълбок покой и нежен мир. Чувството трудно можеше да бъде изказано с думи, но бе твърде силно, за да е случайно, и твърде непознато, за да е предизвикано от него самия. По странен начин се почувства свободен и едно цяло с нещата около себе си. Почвата под краката му, храстите и дърветата, дори въздухът и тъмнината наоколо изведнъж се бяха превърнали в миниатюрни части от едно Цяло, към което принадлежаха той и другите двама — незначителни и въпреки това незаменими части от един по-висш Ред, който до този момент не бе познавал, макар че той съществуваше от самото първично начало на Времето. За момент видя всичко с фантастична яснота, сякаш за първи път в живота си проумяваше истинския Ред в Света, великия Порядък, на който се подчиняваше и част, от който беше, своята собствена роля в него, както и тази на всеки отделен човек. С това осъзнаване съществото му се изпълни с дълбок мир.