![sineokomomche [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/8/2/2/sineokomomche-bg-download.jpg)
sineokomomche [bg]
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «sineokomomche [bg]». Краткое содержание книги:
Всеки знае официалната версия. Почти не се нуждаеше от разкрасяване. След изпълнението си по телевизията онази вечер Емили отишла у дома заедно с баща си. Между отчуждените съпрузи избухнала кавга — с неизвестна причина. После се случил един от онези непредвидими инциденти. Младеж — момче, съседско дете — припаднал пред къщата на семейство Уайт. Била студена нощ, навалял дебел сняг. Момчето — което, както казват, можело и да умре, ако младата му приятелка не потърсила помощ — било премръзнало. Патрик Уайт прибрал вътре и двете деца, направил им горещ чай и докато Федър се мъчела да установи какво изобщо са търсели в градината, Катрин Уайт останала сама с Емили — за пръв път от месеци.
В този момент хронологията става неясна. Последователността от събития може би никога няма да бъде разбрана изцяло. Федър Дън винаги е твърдяла, че за последен път е видяла Емили в шест часа, макар че според криминологичната експертиза детето все още е било живо един час по-късно. А Брендан Уинтър, който е видял всичко, твърди, че не помни нищо…
Така или иначе, фактите са такива. В шест или в шест и половина, докато другите се занимават с Брендан, Катрин Уайт напълва ваната, в която удавя деветгодишната Емили, преди самата тя да влезе във водата и да изпие цяло шишенце сънотворни. А когато Патрик тръгва да ги търси по-късно, ги намира сгушени във ваната, звездно обсипани с лъскави прашинки от бомбичка за вана…
О, да. Бях там. Отказах да оставя Брендан сам. И когато те откриха Емили, ние надничахме през вратата на банята, невидими, каквито могат да бъдат само децата при мъчителни обстоятелства…
Отне ми известно време да проумея. Първо, че Емили е мъртва; после, че смъртта й не е случайност. Спомените ми за нещата съществуват като поредица от образи, съединени от тълкуване впоследствие; аромат на ягоди от шампоана за вана, късчета гола плът, които мярнах в огледалото в банята; безполезните паунски крясъци на Федър и Патрик, който не спираше да повтаря: „Дишай, миличка, дишай…“.
И Брендан, който наблюдаваше мълчаливо и очите му отразяваха всичко…
В банята Патрик Уайт се опитваше да съживи дъщеря си. „Дишай, по дяволите, дишай, миличка, дишай…“ — и подчертаваше всяка дума със силен натиск над сърцето на мъртвото момиченце, сякаш със силата на собственото си желание бе възможно някак да рестартира механизма. Натискът, все по-отчаян, се превърна в поредица удари, когато Патрик Уайт изгуби контрол и започна да размахва неконтролируемо ръце над мъртвото момиче, да я бъхти като възглавница…
Брендан притисна ръце към гърдите си.
— Дишай, миличка. Дишай!
Брендан започна да се задушава.
— Патрик! — намеси се Федър. — Престани. Мъртва е.
— Не! Ще успея. Емили! Дишай!
Брендан се облегна на вратата. Лицето му беше пребледняло и лъщеше от пот, дишането му беше учестено и плитко. Разбира се, знаех за състоянието му — за огледалната реакция, заради която потръпна, когато видя ожуленото ми коляно и която му причини толкова силно страдание, когато брат му припадна в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ — но никога досега не го бях виждала такъв. Беше като вуду магия, така си помислих, сякаш дори мъртва, Емили го убиваше…
Вече знаех какво трябва да направя. Беше като в приказка, когато леденото огледало попада в окото на момчето и то вижда всичко разкривено и объркано. „Снежната кралица“, така се казваше приказката. А малкото момиче трябваше да го спаси…
Застанах пред него и скрих Емили от погледа му. Сега аз бях в очите му, отразена там в зимно синьо. Виждах се, с късото си червено палтенце, с късата коса, която толкова приличаше на косата на Емили.
— Брен, вината не е твоя — казах.
Той се пресегна да ме отблъсне. Всеки момент щеше да припадне.
— Брендан, погледни ме — наредих му.
Той затвори очи.
— Казах, погледни ме! — Сграбчих го за раменете и го притиснах с всичка сила. Чувах го как се мъчи да диша… — Моля те! Само ме погледни и дишай!
За миг си помислих, че го губя. Клепачите му потръпнаха, краката му омекнаха и двамата заедно политнахме към вратата. После той отново отвори очи и Емили беше изчезнала от тях. Вместо нея там беше моето лице, отразено миниатюрно в очите му. Моето лице и неговите очи. Бездната в очите му.
Държах го на една ръка разстояние и дишах, просто дишах равномерно, вдишвах и издишвах, и постепенно неговото дишане се забави и започна да следва моето, а лицето му взе да възвръща цвета си. От очите ми бликнаха сълзи — и аз отново си спомних приказката, в която сълзите на момичето разтопиха късчето огледало и освободиха момчето от проклятието на Снежната кралица — и усетих неистова радост.