Спиращият войната

— Не времето ще ни свърши — каза Лайтсонг и вдигна блюдото. — Гроздето. Мразя да слушам разказвачи без грозде.

Сири завъртя очи, но продължи да похапва гроздови зърна. Разказвачът чакаше търпеливо. След като го погледна по-внимателно, тя забеляза, че не е толкова стар, колкото изглеждаше. Брадата вероятно бе знак на професията му и макар да не приличаше на фалшива, Сири подозираше, че я е избелил. Всъщност беше много по-млад, отколкото искаше да изглежда.

Все пак Лайтсонг едва ли щеше да се задоволи с някой друг освен най-добрия. Тя се настани удобно в стола, който явно бе изработен за човек с нейния ръст. „Трябва да внимавам с въпросите си. Не мога да питам пряко за смъртта на старите Богове крале. Би било твърде явно.“

— Разказвано — каза тя. — Какво знаеш за историята на Халандрен?

— Много, ваше величество — отвърна той с поклон.

— Разкажи ми за времето преди разделението между Идрис и Халандрен.

— Аа. — Той бръкна в някакъв джоб на халата си, извади шепа пясък и започна да го търка между пръстите си, като го пускаше да се изсипва на земята, а лекият вятър подемаше малките зрънца. — Нейно величество желае една от дълбоките истории, от много отдавна. История отпреди времето да започне?

— Желая да чуя за произхода на Боговете крале на Халандрен.

— Започваме тогава в далечната мъгла — каза разказвачът, вдигна другата си ръка и засипа от пръстите си ситен черен пясък, който се смеси с пясъка, падащ от другата шепа. Пред очите й черният пясък побеля и Сири кривна глава и се усмихна на гледката.

— Първият Бог крал на Халандрен е древен — започна Хойд. — Много древен. По-стар от кралства и градове, по-стар от монарси и религии. Не по-стар от планините, защото тях вече ги е имало. Като пръстите на спящи великани долу, те оформили тази долина, където пантери и цветя намерили своя дом… Говорим само за „долината“ по онова време, за мястото, преди да е получило име. Хората на Чедеш все още господствали над света. Те преплавали Вътрешното море, идейки от изток, и първи открили тази странна земя. Писанията им са оскъдни, империята им отдавна е станала на прах, но споменът остава. Сигурно можете да си представите изненадата им, когато пристигнали тук. Място с брегове от фин мек пясък, с плодове в изобилие и със странни чуждоземни гори.

Хойд бръкна в халата си и извади шепа, пълна с още нещо. Започна да го сипе пред себе си — зелени листенца от папрат.

— Рай я нарекли — прошепна той. — Рай, скрит сред планините, земя с приятни дъждове, която никога не изстива, земя, в която храната расте в изобилие. — Хвърли шепата листа във въздуха и сред тях лумна цветен прах като малък фойерверк без пламък. Тъмночервено и синьо се смесиха във въздуха, лъхнал около него.

— Земя на цветове — продължи той. — Заради Сълзите на Едгли, удивителните цветя, толкова ярки, че можели да дават багри, които да се задържат във всеки плат.

Сири никога не се беше замисляла как би изглеждал Халандрен в очите на хора, дошли отвъд Вътрешното море. Слушала беше разкази на скитници, които идваха в Идрис, и те говореха за далечни места. В другите земи имало прерии и степи, планини и пустини. Но не джунгли. Халандрен беше неповторима.