Хотели - Първа стая
- Автор: Марс Ема
- Серия: Хотели #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-560-9
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Хотели - Първа стая». Краткое содержание книги:
Въпросът не предполагаше отговор. Предполагаше само едно: решително да вкарам дръжката между розовите, влажни устни. Да си доставя на свой ред и според собствените си способности онова удоволствие, което той упорито ми отказваше. Отначало предпазливо, постепенно аз ускорих темпото, проникнах дълбоко, предизвиквайки силни тръпки, които повдигаха долната част на тялото ми, а след това тупвах тежко върху постелята, сред неописуема поредица от стенания. Когато ме порази следващият оргазъм, по бузите ми потекоха сълзи. Коремът ми се тресеше от кратки, резки спазми. Бях като парче земя, върху което се сипе градушката на мощна буря. Внезапно замръзнах неподвижно, докато дръжката бе най-дълбоко в мен, без да бъда в състояние да я извадя. Тя остана дълго там, докато мускулите наоколо най-сетне се отпуснаха и ме избавиха от нея.
Аз давах толкова много на Луи, а толкова малко получавах от него...
Или може бе обратното?
13 юни 2009 година
Преди няколко години, когато двете със София едва свързвахме двата края, тя ме убеди да взема участие в една комбина. Срещу банкнота от трийсет евро аз трябваше да й давам използваните си слипове, съвсем обикновен, памучен модел, които тя след това продаваше чрез някакъв специализиран сайт. След като получех
парите, преставах да се интересувам каква е по-нататъшната съдба на бельото ми. Донякъде
се отвращавах и скоро се отказах от сделката.
Ала днес, години по-късно, се питам понякога каква е била съдбата на моите едва замърсени между краката слипове. Дали все още съхраняват моята миризма? Дали мъжът, който ги е купил, продължава да ги души, преди да започне да мастурбира? Дали ги е прибрал грижливо заедно с други подобни, без да се интересува от самоличността на
тяхната бивша собственица, или са били за еднократна употреба и след това ги е захвърлил?
(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)
„Орор Делбар“: чрез търсачката открих само две споменавания на името й. Само че и в двата случая не ставаше дума за нея. Всъщност Орор бе умряла по време, когато частният живот на хората все още не се е излагал на показ в отвореното пространство на уебстраниците и на социалните мрежи.
Въпреки това фактът, че не се появи никъде, нито върху снимка на класа, нито в училищен или университетски списък, нито пък в някое родословно дърво, бе твърде удивителен. Дали нейното семейство, или пък Давид не бяха използвали услугите на фирма, която се занимава с прочистване на електронната памет? Така или иначе, резултатът беше налице: Орор Делбар не бе оставила никаква следа от присъствието си на този свят.
За момент изпаднах в паника, защото ми хрумна безумна мисъл, която веднага отхвърлих: ами ако Орор никога не е съществувала и е плод на нечие болно въображение? Не, невъзможно. Какъв смисъл би имало двамата братя да си измислят подобна жена? Защо ще играят такава комедия, предназначена специално за мен?
Докато сутринта поставях халката на пръста си, имах усещането, че прониквам в живота на призрак, на зомби без минало и без очертания. Дори по-зле - на нереално същество.
Най-сигурният начин да го изпратя обратно в неговите селения, да го прогоня от живота си, бе да хвана химикалката: подписвайки брачния договор, предложен от Давид, който Арман ми бе донесъл, щях да придам на нашия съюз и на сегашния момент много повече плътност от всякакви спомени, действителни или измислени. Ала все не смеех да го направя. Десет пъти посягах към долния ъгъл на страницата и десет пъти дръпвах ръка, сякаш ме възпираше невидима сила, чието име и влияние върху мен вече ми бяха добре известни.
Среща в студиото, красавице.
Вярвам в теб.
Обичам те.
Д.
Бележката, оставена от Давид върху масата за закуска, изобщо не повдигна самочувствието ми, което се намираше в най-ниската си точка. При това за мен това бе най-важният ден. Денят на първата ми поява на телевизионния екран. Щеше да се осъществи моята мечта, което за всяка друга жена на мое място би било като дар от небето. Значението и залогът на предстоящото събитие би трябвало да заличат веднъж завинаги вечерите в хотел „Шарм“, гласа и парфюма на Луи. Би трябвало да треперя от страх, да пърхам от нетърпение, да стена от възбуда. Нищо подобно: чувствах се помръкнала, отнесена някъде другаде, далеч от случващото се и от моите амбиции, които в този момент ми се струваха празна, смешна суета.