Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Кралски шпил, а и цял Камнипол, му се струваха несъществени и невеществени. Тотално несвързани с него. Мислите му бяха насочени назад, към едно прашно подземие, което вонеше на котешка пикня. Дни в мрак, които няма с какво да запълниш, освен да редиш простички мозайки и да чертаеш логически игри в прахоляка на светлината на едничка свещ и да си говориш с полусинайска банкерка. Ситрин бел Саркор. Част от него още беше там, с нея, в онзи мрак. Всичко останало само го разсейваше от главното.
Гедер знаеше, че е човекът с най-голяма власт в Камнипол, в Антеа, а може би и в целия свят. Осъждаше крале на смърт. Хората, които някога му се смееха, сега се страхуваха от него. Точно това беше искал Гедер, за това си беше мечтал. Сега обаче беше открил, че иска и друго. Искаше да става сутрин и да се облича сам. Искаше да седи в библиотеката си и да чете, докато заспи. Искаше да си говори надълго и нашироко с Астер… или със Ситрин. Искаше отново да усети тялото ѝ до своето.
И защо не? Защо да няма тези неща? Какво можеше да го спре?
Главният лакей беше мъж на възраст с бледо лице и рядка косица около голо петносано теме. Отзова се без бавене на повикването и се приближи с поклони.
— Какво ще заповядате, милорд?
Гедер усети познато неудобство да стяга червата му и побърза да го прогони.
— Аз… реших, че повече не искам да ме обличат. Не ми трябват слуги да ми обличат дрехите, да ме къпят или да ми режат ноктите на краката. Всичко това съм го правил сам за себе си в продължение на години и съм се справял чудесно.
— Достойнството на регента, милорд, точно като достойнството на краля, не е…
— Не те повиках да ми четеш лекции — прекъсна го Гедер. — Тук си да те уведомя, че повече не желая сутрин в спалнята ми да идват хора и да ме обличат. Донасят дрехите, приготвят ваната и изчезват. Разбра ли? Държа на уединение и ще го получа.
— Да, милорд регент — каза главният лакей и стисна устни в израз на разочарование и неодобрение. — Както прецените.
— Това проблем ли е?
Мъжът буквално се тресеше, противоречиви импулси се бореха за надмощие зад воднистите му очи.
— Традицията, лорд Палиако, и достойнството на трона не допускат човек с вашето положение сам да си слугува. Това би се отразило неблагоприятно на…
— Съблечи се — каза Гедер.
— Милорд?
— Дрехите. Съблечи ги.
— Аз не…
Гедер стана и махна към безизразните лица на личната си стража.
— Имам въоръжени мъже на свое разположение. Аз съм регентът на Антеа. Седя на Разсечения трон. Когато ти кажа да направиш нещо, това не е покана за спор. Съблечи си дрехите.
Разтреперан и изчервен, старецът развърза робата си. Ризата отдолу беше от бледожълта коприна. На долните му дрехи, при единия хълбок, имаше кърваво петно от малък кръгъл струпей, от онези, които не зарастват. Срамните му косми бяха жълтеникави, с цвета на престояло сирене, шкембето му беше малко и увиснало. Гедер стана. Сега по лицето на лакея не се четеше нито разочарование, нито неодобрение.
— Какво има, добри ми човече? — каза Гедер. — Някакъв проблем ли? Това май не ти е приятно.
Слугата не отговори.
— Така ли е?
— Милорд?
— Приятно ли ти е?
— Не, милорд.
Гедер се приближи и навря лицето си в лицето му. Слугата примижаваше при всяка изречена дума.
— На мен… също… не ми е… приятно.
Гедер се обърна и излезе от стаята. Чу, че мъжете от личната му гвардия тръгват след него, чу и тихото шумолене на дрехите, които главният лакей бързаше да събере от пода. Речено — сторено. На ритуалните сутрешни унижения беше сложен край, и то по начин, който не би предизвикал пренебрежителна усмивка на ничие лице. И най-сетне облекчението, което не беше изпитал от смъртта на крал Лечан, го изпълни. Странно как уж дребните неща могат да придобият такова голямо значение в живота на човек. Замисли се дали да не разчисти графика си, да отмени всички аудиенции за деня. Да се затвори с няколко подбрани книги в кабинета си и да нареди да му носят там храната и напитките. Вече беше направил някои неща само за себе си — добре де, едно нещо — и всичко му се струваше възможно.