Играта

Пред тях се издигаше дворецът Ричмънд. Множеството му кули, кубета и островръхи покриви сякаш опираха в небето над огромната овощна градина, покрай която плаваше ладията. Зад градината се разстилаха все още тучно зелени хълмисти и гористи възвишения.

Наближаваха речните стъпала пред двореца. Белите лебеди, които плуваха спокойно наоколо, се разпръснаха, когато гребците насочиха ладията към брега. Елизабет се изправи с помощта на придружаващите я джентълмени и след като те я прехвърлиха на каменните стъпала, им благодари с грациозен реверанс. Сетне обаче усмихнатото изражение слезе от лицето й и тя се втурна почти тичешком през градините към портата на двореца. Придворните дами трябваше да бягат, за да я настигнат.

Този следобед Елизабет не се бе забавлявала и беше в мрачно настроение. Как би могло да бъде иначе? Още сутринта й бяха съобщили, че сър Джон Перът пристига в двореца, за да се срещне с нея. От тази вест веднага я беше заболяла главата. Последното нещо, което Елизабет искаше да обсъжда в момента, бе варварска Ирландия. Имаше толкова други проблеми. Съвсем наскоро хората й бяха разкрили поредния заговор за освобождаване на сестра й Мери, заговор, който предвиждаше убийството на Елизабет и католически бунт, подкрепян от дук Алба от Холандия. Целта на заговорниците бе да възкачат Мери на английския престол. Техен главатар беше дук Норфолк, но зад него стояха папата и Филип Испански. Само преди седмици Елизабет бе прогонила испанския посланик от страната. Норфолк беше хвърлен в Тауър. Папата не я интересуваше.

Но заговорът срещу нея бе само най-пресният от всичките й политически проблеми. Молеше се поне Перът най-после да й съобщи, че скоро ще й донесе главата на Фицморис върху сребърен поднос. Защото проклетият католик също искаше да я свали от трона.

Тя се чувстваше зле и това чувство бе продиктувано от страх. Никой не разбираше колко е трудно да си кралица. Трудно, напрегнато и опасно.

Ричмънд бе най-големият от кралските дворци и на пръв поглед разпръснатите сгради, дворове и градини и многобройните кули и кръгли кубета създаваха впечатление за разбърканост и пълна липса на ред. Но Елизабет намери пътя безпогрешно и пое право към средния двор, през който стигна до двореца и влезе в него през западния портал.

Тя профуча през фоайето и през салона, покрай коленичилите почтително придворни. В покоите й на горния етаж я очакваше нетърпеливо комендантът на Мънстър. Без да обърне внимание на Сесил, по-точно, на лорд Бъргли, и на братовчед си Том, Елизабет впери поглед във възпълната фигура на Перът. Червенокосият мъж подгъна коляно с изненадваща грациозност.

— Ваше величество — каза той, — оставам, както винаги, ваш вечно предан слуга.

Беше още и неин природен брат, макар това никога да не бе признато открито. Елизабет му направи знак да се изправи.