Страх от летене [bg]

Попитах на рецепцията за доктор Уинг.

— Тук няма човек с такова име, мадам — рече високият слаб портиер, който приличаше на Боб Кречит.

Сърцето ми се сви.

— Сигурен ли сте?

— Ето, можете да погледнете в регистъра, ако желаете… — И побутна книгата към мен. Имаше само около десетина гости в тази обитавана от духове къща. Не беше трудно да се отгатне защо. Купонът течеше в Лондон, но не и тук.

Прегледах регистъра. Строубридж, Хенкел, Харбелоу, Ботъм, Коен, Киней, Уатс, Уонг… Ето го! Трябваше да бъде Уонг. Разбира се, че така го бяха сбъркали. Всички китайци изглеждаха еднакво й всички китайци се казваха Уонг. Изпитах огромно съчувствие към Бенет, който трябваше цял живот да понася подобни гадости, при това без да се озлоби.

— А този в стая 60? — попитах, като посочих тъпата им правописна грешка.

— О, японският джентълмен ли?

Майната ти, помислих си. Никога не могат да направят разлика.

— Да, бихте ли позвънили в стаята му, моля?

— За кого да предам?

— Съпругата му.

Терминът „съпруга“ очевидно тук ги запращаше директно в деветнадесети век. Приятелят ми Боб Кречит буквално подскочи към телефона.

Ами ако въпросният Уонг наистина беше някой японски джентълмен? Тоширо Мифуне може би? В комплект със самурайска сабя и с кок на върха на главата? Някой от изнасилваните в „Рашомон“? Духът на Юкио Мишима с все още кървящи рани?

— Съжалявам, мадам, никой не отговаря — вдигна рамене служителят.

— Мога ли да почакам в стаята?

— Както обичате, мадам.

При което дрънна с камбанката, поставена на тезгяха, и извика пиколото. Още един Дикенсов типаж. Само че този беше по-нисък и от мен и си беше лъснал косата с брилянтин.

Последвах го в асансьорната кабина. След множество бръмчащи минути пристигнахме на шестия етаж.

Наистина стаята беше на Бенет: саката и връзките му висяха стройно подредени в гардероба. Купчинка театрални програми върху тоалетката, четката му за зъби и шампоанът на лавичката над старомодната мивка. Чехлите му на пода. Бельото и чорапите му прострени да съхнат на радиатора. Едва ли се усещаше, че ме е нямало. А нямало ли ме е? Толкова способен ли беше Бенет да се нагоди към моето отсъствие? Спокойно да ходи на театър и да се прибира, да си пере чорапите? Леглото беше единично. Стоеше неоправено, но не изглеждаше разхвърляно.

Порових се в програмите. Беше изгледал всички постановки в Лондон. Не бе рухнал, не беше извършил нищо налудничаво. Оставаше си все същият предсказуем Бенет.

Въздъхнах с облекчение. Или от разочарование?

Напълних си ваната и съблякох мръсните си дрехи, оставих ги да падат зад мен по пода.

Ваната беше една от онези дълги, дълбоки и с лъвски крака. Типичен саркофаг. Потънах до брадичката.