Непознатия от Индия
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознатия от Индия». Краткое содержание книги:
Непознатия от Индия е образ, който много напомня известния граф Монте Кристо на Александър Дюма. В ръцете на „Непознатия“ се обединяват нишките на съдбите на всички хора, които среща той по пътя си и ги управлява с голяма сигурност.
Борбата от тайнствената „тъмнина“ против внушаващия страх „капитан“, завладява всеки, който вземе в ръка тази книга.
Мястото на действието на този детективски роман е също родината на Май — Саксония.
На обед по заснежените улици на града се чуха веселите звънчета на шейната с малката златна княжеска корона над холандския държавен герб. Тя спираше ту тук, ту там и навсякъде слугата скачаше на тротоара, за да предаде в една или друга къща някакво писмо.
Кратката бегло нахвърляна на ръка покана предизвикваше учудване, а при Улрике фон Хелфенщайн това учудване се примеси с дълбока печал.
Когато камериерката, донесла писъмцето на своята господарка, излезе от от стаята, Улрике не беше повече в състояние да се владее. Погледът й се плъзгаше по кратките редове, сякаш още не можеше добре да схване смисъла им. Две сълзи се отърколиха по страните й, размазвайки буквите, които неговата ръка беше написала: „За да се сбогува, княз Ван Зом си присвоява честта най-учтиво да покани госпожица Улрике фон Хелфенщайн на чашка чай и непринудена лека вечеря…“ За да се сбогува! Защо е това внезапно заминаване? Тъкмо след залавянето и разобличаването на Капитана имаше толкова неща да се изясняват и уреждат в нейните семейни работи и отношения, а това можеше да стане единствено с помощта на Ван Зом. Сега той просто я изоставяше на произвола на съдбата. Разтърсиха я тихи ридания. Изведнъж в нея отново настана пълен мрак и като че с един удар угасна жизнеността, куражът й за борба с живота, изместили от няколко седмици нейната дългогодишна тъга и меланхолия. За да се сбогува… Тя притисна с кърпичката пълните си със сълзи очи и се опита да овладее обзелото я глупаво чувство. Та какво ли в крайна сметка я засягаше княз Ван Зом? Какво си беше мислила, на какво се беше надявала? Какво беше това раздвоение в душата й?… Тя не искаше да признае пред себе си, че простодушното й и прямо сърце, което не знаеше що е притворство, се беше събудило след двайсетгодишно вцепенение и безчувственост, че цялото същество на този чужденец я привличаше по необясним начин. Имаше чувството, че този човек е донесъл със себе си полъх от любимия й, изчезнал безследно толкова отдавна.
Часовете отлитаха, тя трудно съумя да се овладее. Позвъни на камериерката си и докато момичето й помагаше да се облече за посещението си в дома на княза, тя за пореден път премисляше какво би могло да означава това бързо и ненадейно сбогуване. Ала колкото и да си блъскаше главата, не й хрумваше логично обяснение.
В дома на княза тя завари гостите насядали на трапезата. Там бяха полковник и госпожа фон Тифенбах заедно с дъщеря си Хедвиг, както и често споменаваният от вестниците асесор Шуберт. Там беше и авторът на стихосбирката „Картини от родината на тропиците“, Алмансор, със своята тиха и мълчалива природена сестра Мари Бер-трам. Погледът на Улрике скришом търсеше този млад човек, който, без все още и самата тя да подозираше, й беше толкова близък.
— За съжаление старият таен съветник Щиве е отказал поканата ми — каза княз Ван Зом. — Пише, че вчерашното вълнение и прозрението, че която и да е човешка присъда е отчайващо несъвършена, са му донесли безсънна нощ и има нужда да си върне душевното равновесие. Но ми пожелава всичко най-добро — както за моето заминаване, тъй и за по-нататъшния ми житейски път.
— Заминаване! — избоботи със своя мощен глас полковник Тифенбах. — Вярно, това беше поводът за вашата покана. Но защо така, ваша светлост? Надявахме се да ви задържим в нашия прекрасен град! Кажете ни поне защо тъй внезапно?
Всички погледи се отправиха към княза в напрегнато очакване, но Ван Зом усмихнато махна с ръка и каза:
— По-късно ще ви обясня всичко, по-късно, скъпи мои приятели.
Затова и помолих да ми окажете честта да ме посетите. Да, наистина става дума за сбогуване… но животът е толкова пъстър… нима е невъзможно хората да се срещнат по-скоро, отколкото са предполагали?
Улрике фон Хелфенщайн се наведе ниско над чашката си е чая и разсеяна и объркана за трети път сложи захар в нея.
— Откровено да ви призная, ваша светлост — наруши асесор Шуберт дълбокото мълчание, което бе настъпило след думите на домакина, — това е тежка загуба за всички нас. Макар и добре да разбирам, че след като беше ликвидирана бандата на Капитана, нищо не ви свързва с този град, все пак…
Разговорите отново се насочиха към събитията от последната нощ и всички толкова се разгорещиха, че никой не забелязваше как се нижеха часовете. Гостите се разхождаха в съседните помещения, предоставени за приема. Дамите си похапваха различни сладки лакомства, господата пиеха ликьори и си избираха пури от различните кутии, поднасяни от обикалящите наоколо прислужници.