Синя луна
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Синя луна». Краткое содержание книги:
Ричард, бившият приятел на Анита е арестуван по обвинение в изнасилване в Майъртън, щата Тенеси. На карта са заложени не само неговата чест и професионална кариера, но и ревниво пазена тайна — след няколко дни ще настъпи пълнолуние и той ще се преобрази във върколак. Анита заминава при него с антураж от вампири, върколаци и леопардлаци, които да я охраняват с цената на живота си, по заповед на Жан-Клод, вампир-господар и настоящ любовник на Екзекуторката.
Скоро Анита открива, че освобождаването на бившия й приятел ще бъде далеч по-трудно, отколкото е допускала. Някой прави черни магии… Някой, който е продал душата си на Дявола…
Едно щатско ченге ме забеляза, преди да съм изминала половината от разстоянието до подножието на хълма. Бяха опасали с лентата широк кръг и той стоеше близо до горния му край. Беше с кестенява коса, тъмни очи и луничаво бледо лице. Мъжът тръгна към мен, протегнал предупредително ръка.
— Съжалявам, госпожице, но нямате право да бъдете тук.
Размахах му разрешителното си.
— Аз съм Анита Блейк. Чух, че вие, момчета, ме търсите. Искали сте да хвърля един поглед на някакъв труп.
— Да хвърлите един поглед — рече той. — Значи искате да хвърлите един поглед на тялото — каза го тихо, а не подигравателно.
Тъмните му очи се отклониха за миг от мен, после, изглежда, си спомни къде се намира. Посегна за разрешителното ми.
Подадох му го и той го прочете два пъти. Сетне ми го върна. Погледна към множеството хора в подножието на хълма и посочи с пръст.
— Ниският мъж с черния костюм и русата коса е капитан Хендерсън. Той командва.
Изгледах го мълчаливо. Полицаят трябваше да ме заведе при началника си. Беше изключено ченге, което не ме познава, да ми позволи да се разхождам на местопрестъплението без придружител. Екзекуторите на вампири не са цивилни граждани, но обикновено не са и детективи. Аз съм един от малкото екзекутори, които работят в тясно сътрудничество с полицията. В Сейнт Луис, където повечето полицаи ме познаваха по репутация или по физиономия, можеше да ме пуснат да се разхождам сама на местопрестъплението. Но тук, където никой не ме познаваше, това беше изключено.
Прочетох името на баджа му.
— Майкълс, нали?
Мъжът кимна, без да гледа към мен. Не се държеше като полицай. Държеше се като някой, който е уплашен. Ченгетата не се плашат лесно. Достатъчно е да поработят няколко години и стават невъзмутими като камък. Майкълс имаше сержантски нашивки на униформата. В щатската полиция няма да ви дадат сержантски нашивки, ако се разтрепервате на всяко местопрестъпление.
— Сержант Майкълс — представи се мъжът. — С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Блейк?
Виждах, че започва да се съвзема. Това ме подсети за начина, по който се беше окопитила доктор Кери Онслоу. Отнесеният му стъклен поглед стана нормален. Той погледна право в мен, но около очите му все още имаше някакво напрежение, сякаш нещо го болеше. Какво, по дяволите, ме очакваше в подножието на този хълм? Какво би могло да накара опитен полицай да изглежда така?
— Нищо, сержант, нищо. Благодаря — не прибрах разрешителното си, защото бях почти сигурна, че някой ще ме спре отново, след като не съм с полицейски ескорт.
Една жена повръщаше до нисък бор. Тя и мъжът, който подпираше челото й, бяха с униформи на служители от „Бърза помощ“. Когато медицинските работници повръщат, това е лош знак. Много лош знак.
Човекът, който в крайна сметка ме спря, беше Мейдън. В продължение на секунда или две се гледахме безмълвно. Все още се намирах на хълма, затова го гледах от високо.
— Госпожице Блейк — рече той.
— Мейдън — казах аз.
Нарочно пропуснах думата полицай, защото за мен той не беше полицай. Не беше ченге от момента, в който бе минал на страната на лошите.
Мейдън ме възнагради с кратка странна усмивка.
— Ще ви заведа при капитан Хендерсън. Той командва тук.
— Добре.
— Подгответе се, Блейк. Гледката е… неприятна.
— Ще се оправя — уверих го аз.
Той поклати глава, взрян в земята. Когато погледна отново към мен, очите му бяха празни и студени.
— Може би, Блейк, може би. Но не и аз.
— Какво трябва да означава това?
— Коя е тя, по дяволите?
Беше ни забелязал капитан Хендерсън. Той тръгна нагоре по хълма с официалните си обувки, леко се хлъзгаше. Само че беше упорит и знаеше как да върви по шумата дори с неподходящи обувки. Беше около метър и седемдесет, с къса руса коса. Имаше странни очи, които променяха цвета си, когато върху тях попаднеше слънчева светлина. Изглеждаха ту бледозелени, ту сиви. Капитанът застана между нас. Обърна се към Мейдън.
— Коя е тази и защо е в моя периметър?
— Анита Блейк, капитан Хендерсън — каза Мейдън.
Хендерсън погледна право в мен: очите му бяха студени и сиви, а в тях танцуваха зелени петънца. Беше хубав по някакъв спретнат, обикновен начин. Можеше да бъде още по-хубав, но в лицето му имаше някаква рязкост, някаква раздразнителност, която вредеше на чара му.