Петата купа

— Виждаш ли, Клара — обади се Джон Хей. — Казах ти, че всичко е измислица. Когато съм в Англия, губя цяло състояние на състезателните писти, а никога не съм чувал за жребец на име Сребърен пламък.

Холмс се усмихна.

— През осемдесет и осма имах един малък случай с кон на име Морски бриз — в онази година той спечели надбягванията „Сейнт Леджър“ и „Епсъм Оукс“ — но неговото „изчезване“ се изразяваше единствено в едно нощно скитане. Съседът го намерил във фермата си, а аз използвах детективските си способности, за да проследя ясните отпечатъци от копита в калта до дома на съседа.

Всички се засмяха, но Клара продължи да настоява:

— Значи треньорът му не е бил намерен мъртъв? — попита тя.

— Всъщност беше — отвърна Холмс. — Но това се оказа нещастен случай. Горкият човек извел Морски бриз за вечерната му разходка, очевидно забелязал някакъв проблем с дясното задно копито на коня, коленичил зад кобилата — което в никакъв случай не е добра идея — и запалил клечка кибрит в тъмното, още преди да вдигне копитото за оглед. Морски бриз ритнал веднъж, инстинктивно, и главата на нещастния човек просто… — Холмс огледа сияещите лица около сияещата маса. — Тоест умрял веднага от нараняване в главата. Но не е имало никакъв умисъл.

— И без това в разказа Сребърен пламък е жребец — каза Клара Хей. — Не кобила.

Всички се разсмяха заедно с нея.

Насочвано от умелите Джон Хей и Хенри Адамс, вниманието на гостите скоро се отклони от Холмс и постепенно всички се включиха в разговорите. Дванайсет души беше близо до идеалния брой за задушевни разговори на масата, особено при наличието на такива сдържани хора като Хенри Кабът Лодж, Дон Камерън и усмихващия се, внимателен, учтив, но мълчалив Дел Хей.

А Джеймс си припомни, че на Адамс и Хей — както и на покойната Клоувър — не им липсваше нито образование, нито гордост, за да пускат остарели каламбури.

— Вчера горкичкият ни Вито Пом Пом се прибра с наранено оченце — каза Нани Лодж на висок глас, за да бъде чута от седящата от другата страна на Джеймс Хелън Джулия Хей, но успя да привлече вниманието на всички.

Реакцията не закъсня.

— Какъв ужас — каза Хенри Адамс. — Така, припомни ми, Нани… Вито Пом Пом някой от прислужниците ви ли беше, или роднина?

— Хенри — въздъхна госпожа Лодж. — Знаеш много добре, че Вито Пом Пом е нашият любим померан33.

— Твоят любим померан, скъпа — промърмори Хенри Кабът Лодж с неодобрителен басов глас, който накара кристалния полилей да потрепери.

— Колко странно — каза Джон Хей. — А аз си мислех, че новите закони за имиграцията са сложили край на потока померански бежанци34 в страната. Каква трагедия.

Нани Лодж се намръщи кокетно на Хей, който седеше от лявата ѝ страна.

— Моята диагноза е, че Вито Пом Пом най-вероятно страда от коткаракт — каза Хенри Адамс.

— А още по-вероятно от котаракт — додаде Хей.