Паметта на Истанбул

Съмнение плъзна по лицето й, но напрежението й отмина и тя тихо и доверително отвърна:

– Точно това правя!

– Обаче не ни казахте, че Намък се е опитал да набие Недждет Денизел! – Изчака да довърша фразата си, гледайки ме с леко присвити очи. – Днес разговаряхме с един от хората на Адем Йездан, важен човек. Той ни каза, че Намък е понечил да души Недждет Денизел, стискайки го за гърлото. И ако хората наоколо не са се намесили, за малко е щял да го убие.

– Лъже! – избухна тя. – Никой никого не се е опитвал да убие!

– Значи, това не се е случвало?

Млъкна и се загледа за миг надолу, в сребристите гърбове на рибите, плуващи над множеството дребни монети, хвърлени за късмет във водата през парапетите на платформата.

– Случи се! – отвърна, откъсвайки поглед от водите. – Не беше правилна постъпката на Намък, но Недждет напълно си го беше заслужил. – Спря и отново ме загледа право в лицето. – Преди година бяхме излезли от един семинар за превръщането на района на „Султанахмед“ в музейна зона. Имаше и малък коктейл. Недждет не участваше в семинара, но беше дошъл на коктейла. Беше подпийнал. Тръгна направо към нас. Стояхме с Намък един до друг. Той се развика, сочейки го с пръст: „И какво намираш в този дивак?“. Не му отвърнах, а само хванах Намък и му казах да си вървим. Той също запази самообладание и се съгласи да си тръгваме. Но Недждет не го оставяше на мира и продължаваше да го обижда: „Мина вече модата на такива нещастници, той е човек на миналото. Не разбираш ли, че всичко свърши – и левичарството, и екологията?“. И както приказваше, ме хвана за рамото. „Пусни ме!“ – предупредих го аз. Но той се запъна: „Не, няма да пусна – нито рамото ти, нито теб!“. И тогава Намък се обърна, хвана дясната ръка на Недждет, свали я от рамото ми и любезно го предупреди: „Пиян си, осъзнай се!“. Тези думи още повече вбесиха Недждет и той понечи да удари Намък с юмрук: „Пусни ми ръката! Ти кой си, че да ми блъскаш ръката?“. Но Намък беше подготвен и се отдръпна, за да избегне удара. Недждет обаче загуби равновесие и почти падна на земята. Пак Намък го предпази да не се строполи. Но Недждет, който не съзнаваше какво прави, се възползва от това положение и залепи плесница на Намък. Това беше последната капка, преляла чашата. Намък също загуби самообладание и в яда си хвана Недждет за гърлото. Едва го отделиха от него. Ето как се случи това.

Поклатих глава одобрително.

– Донякъде Намък е бил принуден да се отбранява.

– И мен, не само себе си! – допълни тя. – Както казах и по-рано, Намък е кротък. Всъщност и Недждет разбра, че не е прав. На следващия ден ме потърси и ме помоли да му простя, че бил много пиян. А аз му отвърнах, че трябва да се извини по-скоро на Намък, и му затворих телефона. Недждет се свивал, молил и Намък го извинил. След което Недждет ни покани на обяд. За да изглади свадата помежду ни. Ние приехме. Поговорихме си, видяхме се и всичко свърши гладко.

Нямаше смисъл да я притискам повече за това.

– Разбирам. Значи, приключили сте с тази случка. Да се върнем на разследването. Та какво казвахте?