Избор на оръжие

— Чудесно. Колко време ще отнеме?

— Е, ще трябва да се позанимаем малко с настройката за първото копие, но после компютърът ще изплюва останалите като автомат за понички. Десет, двайсет, колкото е необходимо.

— Двайсет са много, но пет можеш да извадиш.

— Утре сутринта ще ги имате на бюрото — обеща Макс.

След пет-шест минути бърз ход, изминавайки краткото разстояние от три малки квартала, делящи „Глория“ от кантората на Норилскснаб, Турецки се качи по познатите изтрити, леко хлътнали стъпала и влезе в пластмасовите лабиринти на кантората. Спря се при масичката с вестниците, където бяха добавили последните броеве на „Красноярски работник“ и „Заполярна правда“. На първа страница на „Заполярна правда“ беше поместен репортаж от срещата на правителствената комисия с обединения стачен комитет. А общото заглавие си беше напълно в стила на вестника: „Всеобщата стачка се отменя. Мъже, нима ги хванахме натясно?!“

За немалка изненада на Турецки при влизането му в приемната на началника на Норилскснаб секретарката стана и отвори пред него вратата на кабинета на Николски.

— Заповядайте. Барух Соломонович ви очаква.

Въпреки горещия летен ден Николски беше с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Той мълчаливо стана да посрещне Турецки, стисна му ръка, посочи с жест да заеме креслото до бюрото, а след това пак така мълчаливо постави пред него голям плик от плътна хартия. Върху плика бе написано на ръка с едри букви: „След смъртта ми да се предаде в архива на норилската експедиция“. Последните думи бяха задраскани и над тях пишеше: „В Главната прокуратура на Русия на следователя А. Б. Турецки.“

Пликът не беше залепен. В него имаше около петдесет страници гъст машинописен текст.

— Какво ще рече това? — попита Турецки.

— Моят приятел Владимир Семьонович Смирнов почина. И аз изпълнявам последната му воля.

— Кога е починал?

— Три дни след вашето заминаване.

— При какви обстоятелства?

— Във вас заговори следователят. При най-обикновени, ако може да се нарекат така обстоятелствата, при които човек умира. В болницата, заобиколен от своите близки — жена му, дъщерите и приятелите. Два дни преди да умре, той ми се обади по телефона. Помоли ме да ви напомня, че сте се нагърбили с тежък товар.

— Не съм забравил задължението, което поех — каза Турецки. — Вие запознат ли сте със съдържанието на тези страници?

— Да, прочетох ги. Той нарочно не беше залепил плика. Вътре подробно са описани сондажните проучвания, които е провел в Имангда. Аз съм потресен.

— От резултатите ли?

— Не. От това, че цели двайсет години той не ми е споменал нито дума за тях.

— Защо, нали бяхте приятели?

— Вероятно точно затова. Не си е позволил да ме обременява със своите проблеми. Сам е носил товара си. Ще пиете ли водка?