Алената кампания [bg]

— Да? — отвърна той. Гласът му бе учтив.

— Вие сте Привилегирован — каза Нила. — От адранската кабала.

Мъжът повдигна вежда.

— И какво ви дава основание да мислите така?

— Преди около час ви видях да разкъсвате лорд Дъфорд с магията си.

— Така ли се казваше той? — попита Привилегированият. — Знаех си, че ми е познат. Този самодоволен пуяк беше член на кезианската кабала. Изненадан съм, че изобщо са го приели. Срещал съм Чудаци с по-голям талант. — Той я огледа преценяващо. — Какво мога да направя за вас? Постарайте се да измислите нещо добро, защото после ще трябва да ви убия.

Да я убие? Нила не се съмняваше, че ще го направи, ако се наложеше. Членовете на кралската кабала бяха пословично жестоки. Тя прочисти гърло и изправи гръб.

— Въз основа на вашия дълг като кралски кабалист възнамерявам да ви поверя Яков Елдаминз, наследник на короната на Адро.

Тя изпусна рязко дъх, едва сега осъзнала, че го е сдържала.

Привилегированият продължаваше да се взира в нея с повдигната вежда. Бавно, сякаш осъзнавайки, че тя говори сериозно, веждата му се отпусна. Той отметна глава назад и се засмя.

Нила почувства как по устните ѝ заиграва неспокойна усмивка. Нещо смешно ли беше казала?

— Значи ще го направите?

— Моля? Разбира се, че не. Да не мислите, че искам някакъв благороден глезльо да ми се увеси на врата? Хлапето е на колко, четири?

— На шест.

— На шест. — Привилегированият се изправи. — Все тая. Адранската аристокрация е мъртва. И няма да се върне. — Той замълча и се огледа. — Къде е момчето, впрочем?

— На сигурно място.

— Умно.

— Сър — каза Нила. — Милорд, трябва да го вземете. Той не разполага с ничия закрила.

— Изглежда може да се осланя на вас.

— Аз съм една проста перачка.

— Носите сервитьорска престилка.

— Това ли? Не, аз съм перачка.

— А ето че имате навика да поднасяте разни неща на хората.

Трябваха ѝ няколко секунди да осъзнае, че той се шегува с нея.

— Милорд! — каза тя с надеждата гласът ѝ да прозвучи властно. — Вие трябва да защитите Яков Елдаминз.

— Не, не трябва. — Привилегированият въздъхна, сякаш неочаквано се беше изморил, и макар преди мигове да ѝ се бе сторило, че е някъде в средата на двадесетте, сега изглеждаше много по-стар. — Приключих с адранската аристокрация. — Той примигна и се загледа по-внимателно в нея. — С вас срещали ли сме се преди?

Нила поклати глава.

— Е, добре. Трябва да вървя. Килимът няма да издържи цял ден.

Нила почувства надигаща се паника. Беше се провалила. Привилегированият нямаше да защити Яков. Огорчението ѝ не се дължеше на желание да се отърве от момчето, каза си тя, а на разбирането, че то се нуждае от силни и влиятелни покровители. Не от хора като нея.

— Нали няма да…

— Да ви убия? Не. Вие се опитвате да скриете един от последните оцелели роднини на Мануч. На никого няма да кажете за мен, поне не и в близко бъдеще.