Обичай ближния си [bg]

— Може ли Един затворник да целуне гостенката си? — обърна се Керн към полицая.

— Колкото иска — отговори той и го погледна равнодушно. — Единствената забрана е тя да не се възползва от тази възможност, за да му бутне ножче или пила.

— Няма смисъл да удължавам по този начин двете седмици, които ми остават.

Полицаят си сви цигара и я запали.

— Имаш ли вест от Щайнер, Рут? — попита Керн.

— Никаква. Но Марил каза, че това е невъзможно. Той не би могъл да ни пише. Просто ще се върне. Неочаквано.

Керн я погледна.

— Вярва ли наистина Марил, че ще го видим пак?

— Всички вярваме, Лудвиг. Можем ли да правим друго?

Керн кимна.

— Да. Какво друго бихме могли да правим, наистина? Само една седмица е минала от заминаването му. Може би ще успее да се измъкне.

— Трябва да се измъкне. Не мога да си представя нищо друго.

— Време е вече — обади се полицаят. — Днешното свиждане свърши.

Керн прегърна Рут.

— Върни се — прошепна тя. — Върни се по-скоро! Тук ли ще останеш, в „Ла Санте“?

— Не. Ще ни преместят на границата.

— Ще се постарая да получа още едно разрешение за свиждане. Върни се! Обичам те. И се страхувам. Бих предпочела да замина с теб.

— Не можеш. Твоето разрешително важи само за Париж. А аз ще се върна.

— Имам пари. Под шалчето ми са. Извади ги, когато ме целунеш.

— Няма нужда. Имам достатъчно у себе си. Задръж твоите. Марил ще се грижи за теб, а и Щайнер ще се върне може би.