Хайдут [calibre 2.52.0]

- Къде отиваш, ма? Луда ли си?

- Искат да ме видят, това ще ги успокои! Ще им дам само по едно кайве, а вие обсъдете какво да правим!

Велко помисли и реши, че идеята не е лоша и кимна. Айше отиде при турците, а от там се чуха възклицания. Яне и Велко продължиха да си говорят и уточняваха какво да правят.

Не след дълго се дочу топурдия и някакви силни шумове. Някой събаряше нещо. Шумът беше като от борба. Велко и Яне застинаха, за да чуват по-добре. Нещо лошо се случваше в другата стая.

Двамата мъже се втурнаха да вземат оръжието. Те мислеха, че ще заварят мъжете как са се нахвърлили върху Айшето, но нищо такова не видяха. Сгърчените тела на турците се въргаляха на пода, а Айшето стоеше права и безизразно ги гледаше. На Яне веднага му етана ясно, Айше ги беше отровила. Явно кафето, което им беше предложила, е било отровно.

Велко гледаше като обезумял.

- Какво си направила? Защо се месиш в неща, които не са ти работа? Тези мъже бяха турци и наши врагове, но те бяха воини! Воинът трябва да умре от нож или куршум, но не и от отрова! Такава смърт е безчестна! Тя срами не само умрелите, а и мен, защото все едно аз съм ги отровил! Така излиза, че ме е било страх да се изправя като воин срещу тях!

Ще те убия! - като говореше това, Велко се приближи към Айше и я хвана за гърлото. В погледа му имаше страшен налудничав блясък.

Айше се опита да се освободи и заговори. А беше хубава циганката, тя го приласкаваше и примамваше.

- Ти искаш да побеждаваш, имаш гордост и достойнство! Ти си лъв, господарю мой! Такава е участта на гордите мъже. но зад всеки воин стоят много хора. Това са хората, които го обичат - неговата жена, майка му и баща му, братята му, децата му, приятелите и семейството. Нас никой не ни пита, но ние най-много страдаме, ние чакаме вкъщи, прибираме се, лягаме и плачем. Ние влачим хомота, докато вие сте хайдути. Ние оставаме сами и сме почернени, когато някой ден развеят белите ви ризи, пропити от кръвта ви или на мегдана видим набити на колове отсечените ви глави. Това сме ние! Аз не искам да си герой, господарю мой, искам да си жив!

Думите на циганката накараха Велко да пусне гърлото й. Умна жена беше Айше и умееше хубаво и умно да говори.

Мърморейки недоволно, Велко се обърна и отиде да приготвя багажа си. Яне го последва. Момчето знаеше, че Велко е кесиджия, а за кесиджиите беше съвсем нормално да тровят и да убиват. Може би Айше също не знаеше, че Велко е кесиджия.

Токораз Memo

254

Ятаган и Меч

- Но, Велко, ти си кесиджия, защо се караше на Айше? Не е ли по-важно, че ни спаси от турците? Каква е разликата как точно са умрели?

- Аз съм кесиджия! - отвърна Велко. - Аз също бих ги отровил, но само ако нямаше друг изход. Бих ги отровил лично, но не приемам друг да убива вместо мен. Срам ме е, че жена е убивала заради мен! Така тя ми отнема възможността и правото да бъда свободен и да постъпя как-то реша.

Заровиха телата на турците в долния кат на къщата и още същата нощ тръгнаха към Велковата дупка. И на тримата беше ясно, че така или иначе няма да могат да спят тази нощ. Цяла нощ вървяха, макар че от това нямаше особен смисъл, защото не напреднаха много, но все пак беше по-добре, отколкото цяла вечер да стоят с труповете на турците в една къща. Велко беше сигурен, че когато стигнат ще са първи, но там вече ги чакаха Кара Тозю и Теофилакт. Мъжете се прегърнаха. Цяла зима не се бяха виждали. След това седнаха покрай огъня.