Светкавица
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светкавица». Краткое содержание книги:
След приключване на работата през 1944 година, щеше да предприеме едно последно пътуване пак до тяхното време, 1989 година и според плана трябваше да пристигне само няколко минути след тръгването. Сега той каза:
— Ще се видим съвсем скоро. Няма да усетите, че съм отсъствал. Внезапно Лора се уплаши, че Стефан никога вече няма да се върне.
Докосна лицето му и го целуна по бузата:
— Успех, Стефане. Това не беше целувка на влюбена или даже обещание за страст: само нежна приятелска целувка, жест на жена, която отдава вечна благодарност, но не и сърцето си. По очите му пролича, че е разбрал всичко. Дълбоко в себе си, въпреки изблиците на хумор, Стефан беше меланхоличен и на Лора и се искаше да е в състояние да го направи щастлив. За нейно съжаление дори не можеше да се преструва, че изпитва нещо повече и в същото време съзнаваше колко прозрачна за него ще е всяка преструвка.
— Искам да се върнеш — каза Лора. — Наистина. Много.
— Това е достатъчно — отвърна Стефан и се обърна към Крис. — Грижи се за майка си, докато ме няма.
— Ще се опитам — обеща Крис, — но тя се справя доста добре и сама.
Лора придърпа момчето към себе си. Стефан повдигна трийсетфунтовата бутилка „Вексън“ и натисна разпръсквателя.
Газът излиташе под високо налягане със съскане, подобно на цяла дузина змии. Лора за миг изпадна в паника, защото реши, че глътнатите капсули няма да ги предпазят от нервнопаралитичния газ, те ще се строполят на земята, сгърчени от мускулни спазми и конвулсии и ще умрат след трийсет секунди. „Вексън“ нямаше цвят, но за миризмата и вкуса не можеше да се каже същото: дори на открито, където бързо се разсейваше, тя долавяше сладка миризма на кайсии и тръпчив, тежък, сладникав вкус на лимонов сок и прокиснало мляко. Но освен миризмата и вкуса не усети никакъв отрицателен ефект.
Стефан държеше пистолета вдигнат пред гърдите си, с един пръст бръкна под ризата и натисна копчето на колана три пъти.
Фон Манщайн пръв забеляза черната кола на площадката с бял пясък и бледа скала на няколкостотин ярда източно от шосето. Посочи я на останалите.
Разбира се, от такова разстояние Клитман не можеше да разпознае марката, но беше сигурен, че са попаднали на колата, която търсеха. Трима души стояха един до друг близо до колата, в далечината представляваха смътни фигури, трептящи като мираж под слънцето на пустинята, но Клитман различи двама възрастни и едно дете.
Изведнъж единият от възрастните се стопи. Това не беше игра на въздуха и светлината в пустинята, фигурата не затрептя отново след секунди. Тя изчезна и Клитман разбра, че е видял Стефан Кригер.
— Той се върна! — изуми се Брахер.
— Защо да се връща — усъмни се фон Манщайн, — когато всички в института са готови да го разкъсат?
— Още по-лошо — обади се Хубач зад лейтенанта. — Той дойде в 1989 година няколко дни преди нас. Значи избраният от него колан ще трябва да го е върнал в същото време, в същия ден, когато Кокошка стреля по него, само единадесет минути след като Кокошка стреля. А ние знаем, че той изобщо не се върна тогава. Какво по дяволите става тук?
Клитман също се разтревожи, но нямаше време да размишлява. Неговата задача беше да ликвидира жената и нейния син, ако не и самия Кригер. Той извика: „Готови!“ и намали скоростта на „Тойотата“, за да погледне надолу покрай насипа.
Хубач и Брахер още в Палм Спрингз бяха извадили автоматите от дипломатическите куфарчета. Сега се въоръжи и фон Манщайн.
Едно хълмче се изравняваше по височината със шосето. Клитман рязко отклони „Тойотата“ от платното надолу по наклона през пустинната повърхност право към жената и момчето.
Когато Стефан задейства колана, въздухът натежа и Лора усети, че я притиска някаква огромна, невидима тежест. Изкриви лице от неприятната миризма на горещи електрически проводници и изгоряла изолация, над която се разнесоха дъх на озон, а отдолу остана кайсиевият мирис на газа „Вексън“. Атмосферното налягане растеше, миризмите все по-силно се смесваха и Стефан напусна нейния свят с внезапен остър звук като излитане на тапа. За миг и се стори, че остава без въздух, после краткият вакуум се запълни от вихрена гореща вълна с лек пясъчен мирис на пустиня. Силно притиснат до Лора, Крис възкликна:
— Ау-у! Какво нещо! Мамо, нали беше страхотно? Тя не отговори, защото забеляза бяла кола, която излезе от щатско шосе 111 и подкара през пустинята. Колата се насочи към тях и заподскача с увеличаването на скоростта. — Крис, бягай пред „Бюика“. Не си показвай главата!