Гласовете ви чувам
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гласовете ви чувам». Краткое содержание книги:
Владиката се загърна в горната си дреха, закопча я чак под брадата си. Прошумоля и мушамата, която бе облякъл Глаушев в митрополията.
— Тръгнал бях… наистина по даскалски — усмихна се той.
Владиката нищо не отговори. Той гледаше напред изпод черната си капа и държеше здраво юздата е лявата си ръка. Слънцето изеднаж угасна, останалата след него небесна синева бързо чезнеше. Изчезна и ведрината по лицето на владиката. Загледан все напред, към сгъстилото се чернило на запад, той каза:
— Това е като че ли истинският образ на тая земя.
Борис Глаушев помълча един дълъг миг и сетне попита:
— Обичате ли вие, дедо владика, тая земя?
— Защо ме питате?
— Дошъл сте отдалеко. От свободна България. По
служба или… по дълг. А ето наистина е такъв нейният истински образ.
Владиката обърна лице към него:
— Аз съм българин, господин Глаушев. Дойдох да служа на тая земя. Молих да ме изпратят тук, а не другаде. Можех да си остана в България и даже в моя роден град. Аз молих да ме изпратят тук.
И той пак се загледа пред себе си.
С други очи го погледна сега Глаушев:
— Чувах в О., че сте дошъл по принуждение или поне тъй, по служба.
— Да, дойдох да й служа, да служа тук на своя род български. — Владиката продължи все така, без да се обръща към Бориса: — Но не като вас, господин Глаушев. Не като подобните на вас.
— Е, да. Ние се борим за… автономна Македония
и Одринско.
— С това започват и всичките ви грешки.
Облаците бяха покрили цялото небе, наоколо всичко помръкна. Само вятърът шеташе по голите ридища, втурваше се по доловете, свиреше проточено, изчезваше някъде и пак долиташе още по-зъл. Не спираше и дългата редица коне, самотно се обаждаха звънчетата като загубени сред околната пустош, сред сърдития вой на вятъра, който заглушаваше продължително треперливия им звън. Заговори пак владиката, плътен, силен звучеше гласът му и в шума на вятъра:
— Ей от такива тъмнини излезе народът ни, срещу такава буря тръгна. Срещу такава буря тръгнаха навремето такива като вашия баща Лазар Глаушев, видях го аз и говорих с него, когато слязох в Преспа за пръв път след моето назначение. Не ги спря ни бурята, ни мракът. Изведоха народа ни от бурята и мрака. Не с оръжие, а с мъдрост и живо слово. Вие всички се лъжете с вашето оръжие.
— По-късно и баща ми прибегна към същото оръжие, към нашето.
— Да. То е като обща лудост, това, което вършите вие сега. А ние не бива да изоставяме старото, изпитано оръжие. Мъдростта и живото слово. И вярата си също в бога, без чиято воля и косъм не пада от главата на човека, както е казано.
— Верата в бога. Вашата църковна вера е много небесна. Говоря за чистата вера, но не за лъжата и тъмнината в нея. Нашата пък вера е земна, човешка.
— Говорете. Слушам.
— Ако говорим за бога, за християнството… Бог! Не мога да го отрека, но и не мога да го обхвана в мислите си. Какво чудо е вселената и всеко нещо в природата около нас, до най-дребните неща… Мравката, която се труди, цветецът, който се разтваря, за да се оплоди. Но защо е толкова забъркан човешкият живот? Човекът, който е създаден по образа божи. Кой ще даде едната от двете си ризи, кой ще обърне и другата си буза, когато… И точно така ли требва да бъде? От друга страна, сами вие, божите служители… прощавайте, но аз искам да бъде откровен с вас… Делата на самите божи служители, животът им много често е в противоречие с евангелието, негово отрицание. Исус Христос, апостолите, всички мъченици на християнството, е да, но после то се наложи с огън и меч. Създадоха се църквите и техното господство над хората. Инквизицията…
— Вие сте социалист, Глаушев.
— Не. Говорил съм за тия неща с Кибаров. Стефан Кибаров, социалист, учител беше в нашата гимназия… познавате ли го?
— Не го познавам. Борис не спираше.
— Говорил съм с него, чел съм и сам съм мислил. Баща ми беше набожен човек, християнин, и, мога да кажа, той е последователен в живота си, но и той прие нашата революционна организация. — Той живо се обърна към владиката: — Нашата вера е по-проста, по-земна, по-човешка. Ние искаме от човека само това, което може да даде, издигаме го само дотам, докъдето наистина може да се издигне, обещаваме му живот и бъдеще, което може той самият да създаде.