Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Последваха Брамбъл и се озоваха в ярко осветено помещение. Докторът, който още носеше чифт хирургически ръкавици, се бе надвесил над една носилка и преглеждаше някакъв безжизнен пациент. Главата му бе обвита в бинтове, а чаршафите — напоени с кръв. Макфарлън видя как Брамбъл дръпна чаршафа върху главата на мъжа с рязко, ядно движение. След това се обърна и се запъти към мивката наблизо.
Макфарлън преглътна с мъка.
— Трябва да говорим с Мануел Гарса — рече той.
— Абсолютно невъзможно — отвърна Брамбъл, спря да се търка, свали окървавените ръкавици и подложи ръце под горещата вода.
— Докторе, ние трябва да разпитаме Гарса за случилото се. От това зависи безопасността на кораба.
Брамбъл се сепна и погледна Макфарлън за пръв път, откакто бяха дошли. Изражението му бе мрачно, но овладяно. Не отговори веднага и Макфарлън видя как зад маската препускат мислите на лекаря, който трябва да вземе решение под изключителен натиск.
— Трета стая — рече той, докато навличаше чифт нови ръкавици. — Пет минути.
Намериха Гарса в малката стая напълно буден. Лицето му бе изранено, очите — потъмнели, а главата — превързана. Когато вратата се отвори, той извърна черните си очи към тях, но моментално ги отклони.
— Всички са мъртви, нали? — прошепна, впил поглед в преградата.
Макфарлън се поколеба.
— Всички, с изключение на един.
— Но той също ще умре.
Това бе констатация, а не въпрос.
Рейчъл приближи и положи длан върху рамото му.
— Мануел, знам колко ти е тежко. Но ние трябва да узнаем какво се е случило в товарния танк.
Гарса не я погледна. Сви устни, премигна с потъмнелите си очи.
— Какво стана? Какво си мислиш, че стана? Онзи проклет метеорит отново изригна.
— Изригна ли? — повтори Макфарлън.
— Да. Експлодира. Досущ както с онзи тип, Тимер.
Макфарлън и Рейчъл се спогледаха.
— Кой от мъжете го докосна? — попита Рейчъл.
Гарса изведнъж се обърна и се вторачи в нея. Макфарлън не бе сигурен дали изражението му бе на изненада, гняв или недоумение; широко отворените му, морави, подобни на лунни кратери очи изглежда „изсмукваха“ всичко останало от лицето.
— Никой не го е докосвал!
— Някой би трябвало да го е пипнал…
— Казах, че никой не го е пипал. Надлюдавах ги непрекъснато.
— Мануел… — понечи да каже нещо Рейчъл.
Той ядно се надигна.
— Да не мислите, че хората ми са луди? Те никак не искаха да доближават онова нещо, изпитваха смъртна боязън от него. Рейчъл, казвам ти, никой не е приближавал на повече от метър и половина.
Той потрепери и отново се отпусна.
След малко заговори отново Макфарлън.
— Трябва да разберем какво точно си видял. Можеш ли да ни кажеш какво си спомняш за мига точно преди това се случи? Какво ставаше? Забеляза ли нещо необичайно?
— Не. Хората почти привършваха със заварките. Работата бе на практика приключила. Всички все още носеха защитните си облекла. Корабът се накреняваше. Изглежда бе налетял на доста голяма вълна.
— Спомням си тази вълна — рече Рейчъл. — Сигурен ли си, че никой не е изгубил равновесие, че никой не е протегнал неволно ръка да се подпре…
— Вие не ми вярвате, така ли? — попита той. — Ами трудно е, защото е вярно. Никой не е докосвал скалата. Проверете сами записите, ако искате.
— Имаше ли нещо необичайно в самия метеорит? — попита Макфарлън. — Нещо странно?
Гарса се замисли за миг. Сетне поклати глава.
Макфарлън се надвеси по-близо до него.
— Онази голяма вълна, която накрени кораба. Смяташ ли, че накланянето на метеорита би могло да причини експлозията?
— Защо? Той бе накланян, удрян, бутан през целия път от мястото му до товарния танк. Нищо подобно не се случи.
Последва мълчание.
— Камъкът е — прошепна Гарса.
Макфарлън премигна, не беше сигурен дали бе чул добре.
— Какво? — попита.
— Казах, че е камъкът. Той иска да ни избие. Всички, до един.
След тези думи той се обърна към стената и не пожела повече да говори.
64.
„Ролвааг“
10:00
Отвъд прозорците на мостика пукна злокобна зора, която освети обезумялото от силния вятър море. Процесията от безжалостните гигантски вълни с огромни нагънати гърбове се носеше от щормовия фронт на запад и изчезваше на изток. Пантеонерото продължи да се засилва, виещият вятър късаше част от гребените на вълните и ги понасяше високо, в разпенени ивици. Големият кораб се надигаше бавно, пропадаше бавно и се клатеше килево и бордово в бавни, агонизиращи движения.