Маршрут 666

55

Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар — из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.

Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ — брамините на нюйоркското богатство и власт — отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока — към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.