Ветровете на съдбата
- Автор: Макбейн Лори
- Серия: dominick #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ветровете на съдбата». Краткое содержание книги:
— Никой в Кемъри не бива да узнае, че съм получил това писмо. Очаквам от теб да мълчиш като риба. Няма да споменаваш пред никого какво си ми донесъл. Ясно ли се изразих? — попита ледено той.
— Да, Ваша светлост. Имате думата ми — увери го нервно слугата.
Дукът най-после забеляза загрижената физиономия на младия лакей и, следвайки някакъв внезапен импулс — нещо, което не беше в характера му, — реши да го успокои.
— Постъпи правилно, Соумс — рече тихо той.
Похвалата на дука изтри в един миг потиснатостта от лицето на лакея и той излезе от кабинета на господаря си широко усмихнат. Беше постъпил, както му повеляваше дългът. Дори не подозираше, че обещанието за мълчание ще предизвика цяла поредица от събития, които ще застрашат живота на дук Кемъри.
Само след четвърт час Люсиен Доминик се беше преоблякъл и бързаше с големи крачки към обора.
— Оседлай коня ми — заповяда той на първия ратаи, който попадна пред очите му. Момъкът, който стоеше до вратата и дъвчеше стрък трева, едва не се задави. Никога не се беше случвало Негова светлост да се яви лично в оборите, преди да е пратил вест, че има нужда от оседлан кон за разходка.
Много скоро след като ратаят изчезна забързано, за да изпълни заповедта, Батърик, който наблюдаваше загрижено царството си, откри нервно разхождащия се пред вратата господар на Кемъри и незабавно нареди на втори ратай да помогне на първия.
— Ваша светлост — започна главният коняр и обичайно резкият му глас прозвуча виновно, — простете, че ви забавихме. Вероятно са пропуснали да ни уведомят. Изпитвам дълбок срам, че ви оставям да чакате, Ваша светлост. — Той потропа нетърпеливо с крак и се обърна, за да види идват ли вече ратаите с коня.
— Не съм изпращал вест в обора — отговори кратко дукът, който беше зает с обмислянето на плана си. Взираше се някъде в далечината и изобщо не забелязваше какво става около него. Облечен в прост сюртук, брич от сърнешка кожа, високи ботуши и най-обикновена ленена вратовръзка, той изглеждаше строг и недостъпен.
Батърик се покашля нервно и прокле на ум ратая, който се бавеше необичайно дълго. Недоумяваше кой е бил този, който е пропуснал да го уведоми за излизането на господаря.
— Батърик — проговори внезапно дукът, — старият мистър Тейбър познаваше ли добре братовчедите ми Кейт и Пърси?
Батърик зяпна от изненада.
— Лейди Кейт и лорд Пърси ли, Ваша светлост? — повтори като замаян той. Никой в Кемъри, включително господарят му, не знаеше как е протекъл животът на близнаците. Дяволска двойка бяха двамата. Кръвта им беше черна и подла и Батърик много пъти беше благославял деня, когато ги прогониха от Кемъри.
Главният коняр се окопити бързо, вдигна високо вежди и се опита да си спомни.
— Ами да, мисля, че старият Тейбър познаваше лейди Кейт и лорд Пърси не по-зле от всички хора от Кемъри. А той не е забравил нито едно лице, което е виждал дори веднъж в живота си, всички го знаят. Спомням си даже — продължи зарадвано той, забелязал очевидния интерес на дука — как на няколко пъти идва да говори с дядо ви, стария дук, защото лейди Кейт се отнасяше много зле с малката си кобила. Простете ми, сър, но младата лейди никога не се е държала като истинска дама. Това е истината — заключи тържествено Батърик, който нямаше намерение да променя мнението си за лейди Кейт, макар че беше братовчедка на Негова светлост.
Дук Кемъри прие критиката с равнодушие.
— Значи, ако беше видял братовчедите ми, мистър Тейбър щеше да си спомни кои са?
— Ами да, така мисля. Той не забрави малката кобила. И аз я помня, мило и кротко животно беше. Какъв позор, че лейди Кейт се отнасяше така зле с нея. Когато си счупи крака, мистър Тейбър пак поиска да говори със стария дук и беше много развълнуван. И това помня, да — завърши Батърик и доволно скръсти ръце пред гърдите си. Никога нямаше да забрави как беше забранил на лейди Кейт достъпа до оборите и обичаните си коне.
Най-после конят на дука бе доведен и той се метна на седлото, усещайки със задоволство допира на верния си меч до бедрото.
— Дай ми кобурите, Батърик — заповяда той.
Батърик изпрати един от зяпналите ратаи да донесе кобурите и едва сега забеляза пистолетите, които дукът беше прибрал в джобовете на жакета си. Челото му се смръщи толкова силно, че очите му почти изчезнаха под тежките вежди. Какво ли беше замислил господарят?
Той закрепи лично кобурите за седлото и дукът прибра пистолетите по местата им. После кимна кратко и препусна в галоп към входната алея, без да се обърне нито веднъж.