Сляпо правосъдие
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сляпо правосъдие». Краткое содержание книги:
— Значи остави Боб жив и здрав в шофьорската кабина?
— Да! Нали тъкмо това ти казвам! Искаш ли да чуеш какво стана след това или не?
— Не ми позволявай да те прекъсвам — каза Нина.
— Ала ти не влезе отново през портата, а отиде при камиона и се върна у дома — предположи Андреа.
— Ще ми се да го бях сторил, за Бога — рече Мат. — Отидох в студиото, ала тя беше сложила тъмни завеси или нещо друго от плътна материя върху прозорците, така че не можах да видя нищо. Заобиколих постройката през дърветата и забелязах задната врата. По това време не знаех каква е тя, ала познавах черното куче, затова се досетих, че е същата жена, разговаряла с Боб в училищния двор. Имаше си куче пазач. То пък искаше да ме оближе навсякъде, докато не ме накара да се предам.
Не разбирах нищо, Нина. Жената просто беше позволила на момчето да си поиграе с нейното куче — нима в това имаше нещо лошо? Ала не можех да си представя каква история е съчинила, за да го примами на онова място сред гората, нито пък знаех какво иска от него. Гневът ми нарастваше с всяка изминала секунда. Реших да й кажа да остави намира племенника ми.
Завъртях топката на задната врата, тя се оказа отворена, затова влязох.
Андреа, която най-сетне осъзна в каква посока се развива историята, поклати глава.
— Спри, Мат. Веднага спри! Отиваш прекалено далеч! Ще те принудят да дадеш показания срещу Скот — Мат нищо не каза, само поклати глава, затова тя се обърна към Нина: — Нина, не му позволявай да прави това. Не го карай да се изправи срещу бащата на Боб!
Нина каза:
— Нека чуем края на разказа му. — Тя опря лакти върху кухненската маса и подпря брадичката си с длан. Мат си наля още едно питие. Лицето му беше поаленяло.
— Лампата на верандата отпред беше запалена, ала вътре цареше пълна тъмнина — продължи той. — Тя гореше тамян. Чувах шум, наподобяващ работата на електронна апаратура, отдясно виждах няколко червени светлини. След това чух острия й глас в мрака:
— Кой по дяволите си ти?
Отговорих й:
— Запали осветлението. Искам да разговарям с вас. Аз съм вуйчото на Боб.
— Дявол да го вземе, наистина си този, за когото се представяш — отвърна тя, ала не направи никакво движение. Очевидно нямаше намерение да запали лампата. Струваше ми се, че тя ме вижда, а аз нея — не. Очите й бяха привикнали с мрака. Чувствах се застрашен, разбираш ли, Нина?
— Продължавай — подкани го Нина. — Разкажи ни края на историята.
— Боб се намираше на сигурно място в шофьорската кабина — каза Мат. — Реших да се измъкна оттук. Но тя ме попита: „За какво искаш да говориш с мен?“ Отговорих й: — Искам да оставите Боб намира. Дръжте се настрана от него, в противен случай лично аз ще се занимая с вас.
Тя ми отговори с много хладен тон:
— Той е отвън, нали? Дошъл е да види баща си. Не можеш да му попречиш.
Попитах я защо, а тя отвърна:
— Защото днес съм организирала малка семейна среща. Всеки момент ще дойде и баща му, за да се присъедини към веселбата. Значи Боби е навън? Сега се движи бавно, бавно. Ще отидем да го доведем — тя се приближи към мен и едва сега видях, че е насочила пушка срещу гърдите ми.
Странно, но тогава въобще не се уплаших. Все още ми се струваше, че мога да се измъкна оттам. Мислех си, че ще се отърси от обзелата я мания и ще ме пусне да си вървя. Тя направи знак да изляза навън. Едно тогава зърнах очите й. Никога не съм виждал подобен израз в очи на жена, Нина. В очите й ясно се четеше, че е готова да ме убие. Имаше неконтролируема, бясна, сляпа жажда за кръв.
Притихнала, пребледняла, потресена, Андреа слушаше внимателно гласа на Мат и се взираше в Нина.
— Не се подчиних. Обърнах се и тръгнах към задната врата, но чух изщракване — беше вдигнала предпазителя на пушката. Тя ми нареди: „Хайде. Отиваме да го доведем.“ Ала тогава някой почука на входната врата. Чувствах присъствието й зад гърба си, дулото на пушката, опряно в ребрата ми. Тъкмо в този миг си помислих, че иска да ме застреля, ала се боеше, че човекът отвън ще я чуе. Наблъска ме в един шкаф, прикрепен неподвижно към едната стена, близо до задния вход, след това много тихо затвори вратата на шкафа. Чух я, че подрънква с някакви ключове, а след това се занимава с ключалката. Неизвестният посетител отново почука на входната врата. Тя ме заключи и изсъска:
— Една дума и ще ви убия и двамата.
Какво, по дяволите, бих могъл да направя? Проверих шкафа — от него можеше да се излезе само през вратата. Измъкнах швейцарския си войнишки нож и започнах да човъркам ключалката, целият в слух. Тя разговаряше с някакъв мъж, когото тогава не познавах. Ала предположих, че именно той бе човекът, когото тя наричаше бащата на Боби.