На изток от Рая
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На изток от Рая». Краткое содержание книги:
— Сигурно не. Изстрела забравих обаче. За него вече не се и сещам.
— Не мога да те уча как да живееш живота си — каза Самуел, — въпреки че ти казвам как да живееш. Зная, че за теб ще е може би по-добре да се измъкнеш от своите съжаления и да те забрулят житейските ветрове. Казвам ти това и сам пресявам спомените си, както хората промиват боклука под дъските на кръчмата заради златните песъчинки, изпадали в процепите. Но това е дребен, много дребен златодобив. Много си млад още, Адам, за да промиваш спомените си. Трябва да посъбереш нови, та на стари години златодобивът да е по-богат. — Адам бе свел глава, от стискане челюстта издуваше слепоочията му. Самуел го изгледа. — Точно така — рече той. — Трябва да стискаш зъби! Какви сме! Как отстояваме грешките си! Нужно ли е да ти казвам какво правиш, за да не си въобразяваш, че ти си го измислил? Нощем, като си лягаш и духваш лампата, тя застава на вратата, зад нея някакво сияние, и виждаш как нощницата й се полюшва. Тя пристъпва нежно към леглото ти, а ти, затаил дъх, отмяташ завивката да я приемеш и преместваш глава на възглавницата, за да сториш място за нейната до твоята. Почти усещаш сладостния дъх на тялото й, като нейната кожа не ухае никоя друга кожа на света…
— Стига! — викна Адам. — Проклет да си, престани! Престани да риеш в живота ми! Същински койот, който души около мъртвата крава!
— По същия начин — спокойно продължи Самуел — и при мен идваше една, нощ след нощ, месец подир месец, години, та и до този момент. Викам си, трябвало е с двойно резе да си залостя ума, да си зазидам сърцето за нея, ама не успях. Цял живот съм лъгал Лайза. На нея съм предлагал измамата, фалшификацията, а най-хубавото съм кътал за тези тъмни сладостни часове. Сега бих могъл само да желая и при нея да е идвал някой таен посетител. Само че никога няма да го узная. Мисля си, навярно тя е залостила сърцето си й е запратила ключа му по дяволите.
Адам бе вкопчил ръце така, че кръвта се бе дръпнала от побелелите му кокалчета.
— Караш ме да се съмнявам в себе си — свирепо каза той. — Всякога е било така. Страх ме е от тебе. Какво да направя, Самуел? Кажи ми! Не зная как можеш тъй ясно да виждаш нещата. Как би трябвало да постъпя?
— Аз ги знам тези „би трябвало“ до едно, Адам, но никога не съм ги изпълнявал. Винаги съм ги знаел. Необходимо е да се опиташ да си намериш някоя нова Кати и да я оставиш да унищожи Кати-мечтата. Остави ги двете да премерят сили. А ти, докато ги наблюдаваш отстрани, трябва да обречеш разума си на победителката. Това е второто най-добро „би трябвало“. Първото е да издириш и да откриеш една нова прелест, която да изтрие старата.
— Страх ме е да опитвам — рече Адам.
— Защото ти си казал! Но сега ще ти покажа какво е себелюбие. Заминавам, Адам. Дойдох да се сбогуваме.
— Какво значи това?
— Дъщеря ми Олив ни покани с Лайза да й погостуваме в Салинас и вдругиден заминаваме.
— Но нали ще се върнете?
— След като гостуваме на Олив месец-два — продължи Самуел, — ще пристигне писмо от Джордж. Ще пише, че много ще се наскърби, ако не му отидем на гости в Пасо Роблес. След това Моли ще ни извика в Сан Франциско, а после Уил, след това може би дори Джо от Изток, стига да доживеем дотогава.
— Добре, няма ли да ти е хубаво? Заслужил си го. Достатъчно си се блъскал с тази своя купчина от прах.
— Обичам я тази купчина от прах — каза Самуел. — Обичам я, както кучката обича изтърсачето си. Обичам всеки кремък оголената канара, която ти троши лемежа, тъничката и безплодна почвица и безводното й сърце. Някъде в моята купчина от прах се крие богатство.
— Ти заслужаваш почивка.
— Ето, виждаш ли? Пак го казваш. С това трябваше да се съглася и се съгласих. Когато казваш, че заслужавам почивка казваш все едно, че животът ми е свършил.
— А ти вярваш ли?
— Нали с това именно се съгласих?
— Нямаш право! — възбудено рече Адам. — Че ако се съгласиш, значи повече да не живееш.
— Зная — отвърна Самуел.
— Но нямаш право!
— Защо не?
— Аз не искам.
— Аз съм един старец, Адам, който си пъха носа навсякъде. И тъжното е, че почнах да губя това свое качество. Може би затова разбрах, че е време да навестя децата си. Налага се непрестанно да се правя, че се интересувам от всичко.
— Бих предпочел да се съсипеш от работа върху своята купчина пепел.
— Страшно приятно е да чуя това — усмихна се Самуел. — Благодаря ти. Не е лошо да ти засвидетелстват обич, дори и да е късно.
Адам изведнъж се изправи пред него и Самуел трябваше да се запре.
— Аз зная какво си направил за мене — рече Адам. — Но не мога с нищо да ти го върна. Мога само да те помоля за още нещо. Ако те помоля, би ли сторил за мене още една добрина, та дано ми спасиш живота?