Частен клуб
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен клуб». Краткое содержание книги:
Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
Отдясно, на стотина метра от хижата, имаше две дълги сгради. От картата на Хари, която се намираше в джоба на якето ми, знаех, че бялата дървена постройка е казармата. Доколкото можех да преценя, в нея имаше място за двайсетина души. Другата постройка беше с размерите на къща и бе построена от камък, с покрив от ламарина и стоманени капаци на прозорците. От трите й комина бълваше черен дим, а край отворената врата имаше микробус с надпис ПОТСДАМ ДИЗЕЛ.
Мадокс приближи зад мен.
— Гледката оттук не е нищо особено. Отпред е много по-добра.
— Мисля, че е интересна — казах. — Защо са ви всичките тези стълбове и кабели из имота?
Погледнахме се в очите, но той не трепна.
— Стълбовете и жиците бяха инсталирани, за да свързват сигналните станции в рамките на имота.
— Сериозно?
— Когато сте били патрулиращо ченге, не сте ли имали полицейски свързочни постове?
— Имахме. Имахме и радиостанции, и още имаме — много са поевтини от неколкостотин телефонни стълба в скалата.
Господин Мадокс не отговори. Всъщност вероятно в момента здравата мислеше и се чудеше дали това са просто нехайни приказки, или се мъча да го набутам в нещо.
— Както се уверих в битките, радиостанциите не са надеждно нещо — каза той. — Във всеки случай свързочните постове вече рядко се използват, тъй като всички си имаме мобилни телефони и висококачествени уоки-токита. Стълбовете се използват също за монтиране и захранване на охранителното осветление.
— Аха. — Както и на подслушвателни устройства и камери. — Ами онази сграда, бялата, каква е?
— Казармата.
— О, вярно бе. За вашата армия. А там виждам автопарка ви. Страхотно място.
— Благодаря.
— А каменната постройка?
— Там е електрическият ми генератор.
— Виждам три димящи комина.
— Три генератора.
— Да не продавате електричество на Потсдам?
— Голям почитател на излишъка съм.
— На излишъка?
— Да. Също като Бог. Затова имаме по две топки.
— Но пък само един хуй. Как ще го обясните?
— Често съм си задавал абсолютно същия въпрос.
— Аз също.
Сега вече би трябвало да ме попита защо задавам всички тези въпроси, но не го направи.
— Е, благодаря, че се отбихте — каза вместо това. — И наистина, съжалявам за… извинете… как се казваше?
— Хари Мюлер.
— Да. Човек трябва да внимава в гората.
— Прав сте.
— Има ли нещо друго?
— Искам да ви отнема още няколко минутки.
Той се усмихна любезно и ми напомни:
— Същото казахте и миналия път, след което доста се задържахте.
Пропуснах думите му покрай ушите си, отдалечих се от прозореца и огледах кабинета. Голямо помещение със светла чамова ламперия и дъбова мебел. На пода имаше персийски килим.
Над бюрото на Мадокс имаше поставена в рамка снимка на петролен танкер с думите ГОКО БАСРА на носа. Друга снимка показваше горящо петролно поле.
— Войната в Залива — каза Мадокс. — Или може би Първата война в Залива? Мразя да гледам как изгаря хубав петрол, особено ако никой не ми плаща за него.
Не отговорих. Чувал го бях това.
Обикновено рутинната ми практика на кратки въпроси и още по-кратки отговори разклаща заподозрения, но този тук беше хладнокръвен като замразен труп. Усетих обаче известно безпокойство в поведението му. В смисъл — запали цигара, но не започна да прави колелца.
Никой от двама ни не каза нищо. Отидох до стената с поставени в рамки удостоверения и снимки.
Всичките бяха военни — награди, грамоти, почетно уволнение, издигането му в чин младши лейтенант, повишаванията му и тъй нататък. Имаше и редица снимки, предимно на Мадокс в различни униформи. Поне пет-шест бяха направени във Виетнам.
Една показваше лицето му в едър план. Беше почти черно и от маскировъчната боя, и от кал, а над дясното му око имаше рана, от която се стичаше струйка кръв. Цялото лице блестеше от пот, пронизващите му очи горяха на тъмния фон като очите на ястреб.
— Тези снимки ми напомнят какъв късметлия съм, че съм оцелял и че съм тук — каза той.
„Е, да видим какъв късметлия си“ — помислих си.
— Виждам три Пурпурни сърца.
— Да. Две за незначителни наранявания, но третото като едното нищо можеше да е посмъртно.
Не се поинтересувах за подробности.
— Куршум от АК–47, право през гръдния ми кош — каза той.
Явно не бе засегнал никакви важни органи, но вероятно бе предизвикал недостиг на кръв в мозъка му.