Публични тайни
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Публични тайни». Краткое содержание книги:
Вечерята се проточи до здрачаване. Беше забравила какво значи да разговаряш за незначителни неща, да се смееш, да слушаш тиха музика, а на масата да потрепва пламъкът на свещта. Кучето спеше в краката й. От месеци обтегнатите й като струни нерви се отпуснаха.
Той видя промяната. Беше постепенна — отпускаше се почти мускул по мускул. Не спомена нищо за женитбата си или за развода. Стори му се странно. Много приятели — мъже и жени — бяха разведени. По време на процеса и дълго след това, това беше предпочитаната им тема за разговор.
Когато увличащият глас на Розмари Клуни се разнесе по радиото, той стана и вдигна Ема.
— Най-добре се танцува на стари мелодии — каза той, когато тя се опита да се отдръпне.
— Аз наистина не…
— Такова вълнение ще създадем на мисис Петровски. — Той нежно я привлече към себе си, като се мъчеше прегръдката му да остане приятелска.
Ема танцуваше като автомат, а Клуни тихо пееше „Нежно“. Тя затвори очи и се опита да се отпусне, да не обръща внимание на чувствата, които я обземаха. Не искаше нищо друго освен спокойствие.
Танцуваха на тревата. Полъхваше лек ветрец. Сенките се бяха издължили. Когато отвори очи, видя последните отблясъци на залеза.
— Малко преди да дойдеш, пресметнах, че се познаваме от осемнадесет години. — Погали с пръст дланта й. Този път не трепна, но за миг сякаш застина. — Осемнадесет години — повтори той, — а дните, които сме прекарали заедно, могат да се преброят на пръстите на едната ръка.
— Ти въобще не ме забеляза, когато се срещнахме за пръв път. — Забрави нервността си и му се усмихна. — Интересуваше се само от „Девъстейшън“.
— Единадесет годишните момчета не се заглеждат по момичета.
Тя се засмя и не се възпротиви, когато той я притисна към себе си.
— Чела съм го някъде. Напълно са развити, когато момчето започна да чака с нетърпение броевете на журналите с банските костюми също както футболните мачове по телевизията. — Когато Майкъл се усмихна, тя каза: — Жалко, бях влюбена в теб.
— Така ли? — Плъзна леко пръстите си по гърба й, за да си поиграе с краищата на косата й.
— Да. Баща ти ми каза как си се спуснал с летните кънки от покрива. Изгарях от желание да разбера какво си почувствал.
— Кога?
— Докато си падал.
— Предполагам, че съм бил във въздуха около три секунди. Бяха най-хубавите секунди в моя живот.
Точно това очакваше, че ще чуе.
— Родителите ти още ли живеят в същата къща?
— Да. Не биха могли да ги измъкнат и с булдозер оттам.
— Много е хубаво — каза замислено. — Да имаш място, което да чувстваш като дом. Това изпитвам към студиото.
— Там ли ще живееш, когато се върнеш?
— Не знам. — Изразът на преследван човек отново се върна в очите й. — Може и да не се върна.
Помисли си, че силно е обичала съпруга си и е наранена от разпадането на брака им.
— Има много приятни кътчета покрай брега. Спомням си, че обичаш водата.
— Да, обичам я.
Жадуваше да чуе отново смеха й.
— Все още ли искаш да се научиш да караш сърф?
Тя се усмихна, но с тъга.
— Не съм си спомняла за сърфа от години.
— В неделя съм свободен, можем да вземем един урок.
Тя вдигна глава. Очите му я гледаха малко предизвикателно.
— Добре.
Целуна я толкова леко по слепоочието, че тя едва усети.
— Знаеш ли, Ема, когато ти казах, че съжалявам за теб и мъжа ти… — Вдигна ръката й до устните си. — Излъгах.
Тя се отдръпна мигновено. Обърна се и започна да събира чиниите.
— Ще ти помогна да ги измиеш.
Той отиде до масата и хвана ръцете й.
— Не беше чак толкова изненадана, нали?
Погледна го. Беше се смрачило. Зад гърба му небето на изток беше тъмносиньо.
— Не. — Тя се обърна и внесе чиниите вътре.
Той не настоя повече. Наранена е, напомни си. Сигурно така се чувства човек след разпадане на брака. Ще я остави на мира дотогава, докато може да издържи.
Тя не се отпусна отново. Не би могла да се влюби в друг мъж почти веднага, след като е напуснала съпруга си. Не й се мислеше за това. Бе взела решението си: никога вече няма да се влюбва. Сега искаше само да се върне в хотела, да заключи вратата и да се почувства сигурна за няколко часа.
— Става късно. Наистина трябва да си ходя. Може ли да повикам такси?
— Аз ще те закарам.
— Не трябва. Аз мога…
— Ема. Казах, че ще те закарам.
— Благодаря.
— Отпусни се. Ако не си готова за невероятно романтичната любовна история, която ще имаме, мога да почакам. Засега само осемнадесет години.
Не знаеше дали да се засмее, или да се разсърди.
— Една любовна история се прави с двама души — каза тя. — Зарекла съм се да не се влюбвам.