Кралска поръчка
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Придворният убиец #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралска поръчка». Краткое содержание книги:
— Ти си пиян! Казах ти, заклела съм се никога да не целувам пиян мъж. Нито да позволя да ме целуне.
— Но аз не съм пиян по онзи начин — възразих аз.
— Има само един начин да се напиеш — отвърна тя. И ме отпрати.
На другия ден осъзнах колко много съм я наранил, като не съм отишъл право при нея, за да потърся утеха. Разбирах чувствата й. Но също знаех, че не е трябвало да се прибирам вкъщи при любимите си с онова, което бях носил в себе си. Исках да й го обясня, ала при мен дотича едно момче от прислугата и ми съобщи, че веднага трябвало да се явя на борда на „Руриск“. Дадох му един петак за услугата и го видях радостно да отпрашва с монетата. Помислих си, че някога и аз съм копнеел дори само за едно петаче. Помислих си за Кери. Опитах се да си го спомня като хлапето с петака в шепата, което тичаше до мен, но той завинаги се беше превърнал в претопения, проснат на масата. „Но вчера — казах си — никой не бе взет за претопяване.“
После се запътих към пристанището. По пътя се отбих в конюшнята и дадох полумесеца на Бърич.
— Пази ми го — помолих го. — Ще има и още, моят дял от плячката. Искам да ми пазиш… онова, което спечеля. За Моли е. За да съм сигурен, че ще го получи, ако не се върна. Не й харесва да е слугиня.
Отдавна не бях говорил толкова открито за нея пред Бърич. В челото му се вряза дълбока бръчка, но той взе полумесеца и промълви:
— Какво ли щеше да ми каже баща ти?
— Не зная — безцеремонно отвърнах аз. — Не го познавам. Познавам само теб.
— Фицрицарин.
Погледнах го в очите.
— Не зная какво щеше да ми каже. Но зная, че аз мога да ти кажа следното вместо него. Гордея се с теб. Човек не се гордее с работата, която върши, а с начина, по който я върши. Можеш да се гордееш със себе си.
— Ще опитам — тихо казах аз и тръгнах към пристанището.
Следващият ни сблъсък с ален кораб не ни донесе толкова категорична победа. Срещнахме ги в морето и те не се изненадаха, защото ни видяха да се приближаваме. Нашият капитан не промени курса и мисля, че ги удивихме, като започнахме битката с таран. Строшихме доста от греблата им, но не улучихме кормилното гребло, в което се целехме. Самият кораб не понесе много щети — алените кораби бяха гъвкави като риби. Абордажните ни куки полетяха във въздуха. Бяхме повече от тях и капитанът възнамеряваше да използва това преимущество. Нашите воини скочиха на техния кораб, последвани от половината ни гребци. Хаосът бързо обхвана и собствената ни палуба. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да устоя на въртопа от чувства, който ни поглъщаше, ала здраво стисках греблото, както ми бе заповядано. Нонге странно ме наблюдаваше от мястото си. Седях, вкопчен в греблото, и стисках зъби, докато не успях да се овладея. Изругах — отново бях изгубил Искрен.
Мисля, че нашите воини се поотпуснаха, когато разбраха, че сме направили вражеския кораб неуправляем. Това беше грешка. Един от пиратите запали платното им, втори се опита да пробие корпуса с брадва. Предполагам, че се надяваха огънят да се разпространи и да отнесат в гроба със себе си и нас. Накрая определено се сражаваха, без да мислят за пораженията, които понасяха. Нашите воини ги довършиха и угасихме пламъците, ала трофеят, който взехме на буксир до Бъкип, пушеше и бе пострадал. Освен това бяхме изгубили повече хора, отколкото бяха пиратите. И все пак бяхме победили, убеждавахме се ние. Този път, когато другите отидоха да пият, имах здравия разум да потърся Моли. И рано на другата сутрин намерих час-два за Нощни очи. Отидохме на лов, добър чист лов, и той се опита да ме убеди да избягам с него. Допуснах грешката да му кажа, че ако иска, може да си отиде. Мислех му само доброто, но нараних чувствата му. Трябваше ми още час, за да му обясня какво съм искал да кажа. Върнах се на кораба, като се чудех дали връзките ми си струват усилието, необходимо, за да ги поддържам невредими. Нощни очи ме увери, че си струват.
Това бе последната убедителна победа на „Руриск“. Но съвсем не беше последното лятно сражение. Ясното време ужасно се проточи и всеки хубав ден бе време, в което можех да убия някого. Мъчех се да не броя дните по този начин. Влизахме в много схватки, многократно преследвахме врага и като че ли в района, в който патрулирахме, наистина имаше по-малко нападения. Кой знае защо, това само правеше положението още по-отчайващо. А алените кораби жънеха и успехи. Често се случваше да пристигнем в някой град само час след тяхното отплаване и тогава не можехме да направим нищо, освен да съберем труповете или да угасим пожарите. Тогава Искрен крещеше и проклинаше в ума ми, че не е в състояние по-бързо да предава съобщенията си, че няма достатъчно кораби и кули, за да е навсякъде. Предпочитах яростта на сраженията, отколкото ужасната мъка на Искрен в мозъка ми. Краят не се виждаше, освен благословения отдих, който можеше да ни донесе лошото време. Дори не успяхме да установим точния брой на алените кораби, които опустошаваха крайбрежието ни, защото бяха боядисани еднакво и приличаха на грахчета в шушулка. Или на капки кръв по пясък.