Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
Изтри пръстите си с кърпа, прекоси стаята, седна на столчето за обвиняемия, облегна се удобно на стената и погледна Мезън.
— Мистър Пърсел — каза веднага Мезън, — откато сте в острова, вие оставяте впечатление, че сте на страната на черните, против съотечествениците си.
Пърсел поклати глава.
— Защищавах интересите на таитяните, защото те бяха сериозно онеправдани; и не само интересите — и достойнството им. По същия начин бих защищавал интересите и достойнството и на съотечествениците си.
— Вие смятате, значи, че отговорността за тази война пада върху англичаните?
— Пада върху Мак Лауд и тия, които гласуваха с него. Пада и върху вас, защото станахте съюзник на Мак Лауд след убийството на Кори и Меоро.
— Мистър Пърсел, въздържайте се да ме критикувате.
Пърсел вдигна вежди и запита отчетливо:
— Защо?
Мезън потърси отговор, не намери и продължи високомерно:
— Сам аз ви чух да казвате, че Мак Лауд не бил в положение на законна самоотбрана, когато убил двамата черни. Поддържате ли това гледище?
— Поддържам го.
— Както ми казаха, Кори се готвел да прониже Мак Лауд с копието си и тогава Мак Лауд стрелял.
— Това е вярно, но Мак Лауд го бе предизвикал предварително. Хвърли му камък в лицето.
— Кори ми се подигра — заяви Мак Лауд като върна столчето на трите му крака и втренчи в Пърсел суровите си очи.
— Чух как Бейкър ти се подигра жестоко при подялбата на жените, но ти все пак не му стори нищо.
— Тогава беше друго. Не мога да позволя на един черен да се държи с неуважение към мене.
— Две мерки ли имаме?
— Разбира се!
— Е добре, виждате до къде ни доведе това правило: шестима убити.
— Тези разсъждения само ни отклоняват от въпроса — каза нетърпеливо Мезън. — От това, което казахте, мистър Пърсел, заключавам, че когато черните избягаха в гората, вие напълно сте ги оправдали.
— Не е вярно. Не одобрявам, че прибягват към насилие.
— Но все пак смятате, че делото им е справедливо?
— Справедливо е — отговори натъртено Пърсел.
Сиво-синкавите очи на Мезън засвяткаха. Сви се, прибра врат в раменете и наведе напред четвъртитото си чело, сякаш щеше да се нахвърли срещу някого.
— Мистър Пърсел — започна отсечено той, — през ноември ви доверих, че имам намерение да скрия пушки в една пещера. Вие сте единственият англичанин на острова, с когото споделих това свое намерение. Черните избягват завчера в гората и още на следния ден намират оръжието ми. Тъй като сте и единственият англичанин, който желае успех на делото им, заключавам, че именно вие сте им посочили скривалището.
Пърсел скочи.
— Вие сте луд, Мезън! — извика гневно той. — Как дръзвате да изречете такова обвинение срещу мене? Ами че вие сам не вярвате в него! Аз не искам оръжие за себе си, та ще отида да го дам на другите!
— Как ще обясните тогава, че черните са намерили толкова бързо пушките ми?
— Меани открил още през ноември вашата пещера. Служила му е да крие там Итя и Авапуи.
— Кой ви каза?
— Итя.
— Кога?
— Вчера.
— По кое време?
— Няколко минути преди засадата.
— Очевидно! — каза Мезън.
Пърсел го погледна с искрящи очи, но не каза нищо.
Мезън заговори пак:
— Как ще обясните, че черните са знаели за отиването на смяната за вода?
— Техните жени бяха постоянно във връзка с нашите.
— Искате да кажете, че са ни шпионирали?
— Не съзнателно. Но таитянките са бъбриви.
— Мисис Мезън не е бъбрива — заяви студено Мезън.
Пърсел отвори уста да възрази, но промени намерението си. В същност това възхищение на Мезън от съпругата му беше почти трогателно. Жалко, че не се разпростираше нито за всички от нейния пол, нито за цялото й племе.
Мезън заговори отново с крайчеца на устните си:
— Може би мисис Пърсел е дрънкала с Итя?
Пърсел сви вежди. Мисис Пърсел беше, разбира се, бъбрива…
— Не зная — отвърна сухо той.
И добави:
— Жените на англичаните са девет. Защо смятате, че тъкмо моята трябва да е разговаряла с Итя за отиването за вода?
— А вие бяхте ли разговаряли с нея по тоя въпрос?
Пърсел седна.
— Не, разбира се — отвърна той като сви рамене. — Защо? Какво ми влиза в работа? След малко ще ме обвините, че съм устроил засадата.
— Не ви обвинявам в нищо подобно. Защо не ме предупредихте, когато черните избягаха в гората?
— Защо ще ви предупреждавам?
— За да мога да прибера оръжието си от пещерата.
— Значи не вярвате вече, че аз съм посочил скривалището на таитяните?
— Не разбирам — отвърна озадачено Мезън.
— Издадохте се — продължи Пърсел като стана и стъпи с един крак на столчето. — Никога не сте вярвали, че аз съм открил скривалището ви на таитяните.