Даровете всечовешки

Следобеда продължиха през хълмовете Дъркин и покрай планинските подножия, за да стигнат Лонгмът преди залез-слънце.

Замъкът Лонгмът бе разположен на стръмна височина сред хълмисти равнини, с китно малко градче на югозапад. Не беше голям, но стените му се издигаха невероятно високо. Брустверите се открояваха ярко. Лъкометците стреляха през тях или хвърляха врящо масло и камъни върху нападателите на всяка част от стената, без да ги плаши възможна отплата.

Каменният градеж на стените беше забележителен. Повечето камъни тежаха по дванайсет-четиринайсет тона, но въпреки това бяха наместени така точно, че човек трудно можеше да намери цепнатина, за която да се хванат пръстите му.

Мнозина считаха Лонгмът за невъзможен за изкачване. Никой противник досега не беше постигал успешно изкачване на външните стени. Замъкът беше падал само веднъж, преди петстотин години, когато сапьори успели да прокопаят тунел под западната стена и тя се сринала.

Оттогава замъкът не беше падал.

Тъй че когато войската наближи Лонгмът, крал Ордън неволно изпита копнеж най-сетне да усети сигурността му. Не беше подготвен за разрухата, която щеше да го посрещне.

Селището в подножието на замъка беше разрушено: стотици домове, плевни и складове — всичко беше изгоряло до темелите. От някои къщи все още се виеше дим. По околните пасища нямаше едър добитък и овце. Едно животно не се мяркаше даже.

Сивите знамена на Лонгмът се издигаха на пилони по кулите и по стените. Но бяха раздрани и изпокъсани. По външните стени бдяха на пост няколко десетки войници.

Ордън очакваше да завари селището такова, каквото го беше видял за последен път. Зачуди се дали тук не се е разгоряла някоя голяма, останала неизвестна за него битка.

След това осъзна какво е сполетяло тази земя. Войниците на Лонгмът бяха опожарили градчето до основи и бяха вкарали вътре всички стада в очакване на обсадата на окупационните сили на Радж Атън. Като бяха подпалили града, те бяха лишили окупаторите от подслон. Тук, по тези голи хълмове, при настъпващата зима подслонът щеше да е твърде важен.

Докато малката му войска приближаваше портите на замъка, Ордън забеляза облекчението, изписало се по лицата на войниците по стените. Някой наду боен рог — къс сигнал, изсвирван само когато е забелязано пристигането на приятелски подкрепления.

Подвижният мост се спусна.

Когато крал Ордън мина през портите, мъжете от замъка се развикаха радостно. Но виковете бяха малобройни и рехави.

Не беше подготвен и за гледката, която го посрещна: навсякъде покрай стените от вътрешната страна на цитаделата лежаха проснати трупове и до тях седяха ранени граждани. Много от тях бяха с броня — щитове и шлемове, взети от сразените бойци на Радж Атън. Кръв беше оплискала каменните зидове по пасажите на стените. Имаше десетки строшени прозорци. По гредите на сградите се мяркаха забити брадви, стрели и копия. Кулата на нечие господарско имение беше рухнала.