Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
— Направи, каквото можеш за нея — каза Жосеран и се обърна към вратата.
Уилям го улови за ръкава.
— Тук ли ме оставяш?
— Аз не съм шаман. На теб се полага да извършиш чудото.
— Казах ти, не мога да се моля за нея! Бог няма да се трогне за една езичница!
— Тя не е езичница, както сам знаеш. Тя е младо момиче и е болна! Можеш да се престориш, че проявяваш съчувствие, нали?
Излезе и тръшна вратата след себе си така, че трясъкът отекна из цялата крепост.
124
Уилям коленичи до леглото и започна да се моли. Само че се запъваше на думите и не успяваше да довърши. Дяволът беше тук, в тази стая, с всичките си вонящи хитрини. Видя го да се подхилва самодоволно из сенките, защото познаваше мислите му, преди сам да ги е осъзнал.
Приближи се до леглото.
Сънят прилича на смъртта, в смъртта всяка жертва остава безмълвна. Мисълта дойде при него неканена: можеше да направи, каквото поиска с тази жена; и да протегне ръка и да я докосне, никой нямаше да узнае.
Невъзможно беше да се съзерцава Безкрайното, да съсредоточи мислите си върху друго, освен върху силното си желание. Огледа се, за да се увери, че вратата е затворена и стаята е пуста. Колебливо протегна ръка. Тя вече не беше част от него. Наблюдаваше я ужасен, сякаш някакъв огромен, блед паяк пропълзяваше по завивките.
Пръстът му докосна мраморната плът на момичето и изведнъж се отдръпна рязко като отсечена.
Мяо-йен не се събуди, едва доловимият ритъм на диханието ѝ не се промени. Уилям отново виновно се огледа.
Облаци прах се носеха на жълтеникавите снопове светлина от прозорците.
Пръстите му притиснаха меката част на ухото на Мяо-йен и пак се отдръпнаха конвулсивно, после се одързостиха, погалиха ръката ѝ, дори подръпнаха мъничките, златисти косъмчета под лакътя ѝ, докато се изскубнаха. Тя не помръдна.
Уилям се изправи, развълнуван, и закръстосва стаята, погледът му задълго се спря на вратата. Никой татарин освен някой шаман не смееше да влезе при болен човек, така беше казал Жосеран. А дори и те бяха отдалечени от нея.
— Не съм искал това — произнесе той на висок глас и сплете ръце в молитва. От Бог отговор не дойде и връхлетелите го отново демони го завладяха напълно.
Ферганската долина
Предизвика транса с дим от хашиш и кумис. Хутлун танцува сама в юртата си, докато духовете не дойдоха и не я отнесоха със себе си на вечното Синьо небе. Освободена от връзките със земята, тя се рееше във въздуха на гърба на черна кобила, яздеше с варварския воин Жос-ран; усети ръцете му около себе си, когато се гмурнаха в зейналата прегръдка на облаците.
Сънува, че яздят над планините към високо пасище, където тя се съедини с него в дългата, силна трева на лятото. Образът беше толкова истински, че Хутлун легна на дебелите черги на юртата, изгубена в унеса си, ноздрите ѝ потреперваха от необичайни му мирис и разпери ръце, за да отвърне на прегръдката му.
Нещо се размърда в нея и тя застена, замята се от болка, кърваво дете се измъкна от тялото ѝ, мургаво като татарин, но със златисточервена коса като на християнина.
— Жос-ран.
Събуди се от съня чак на сутринта. Беше тъмно и жарта от огъня беше изтляла. Тя седна, трепереше, и се заоглежда из юртата, изгубила представа къде е.
Влязла беше в света на духовете заради баща си и за да открие волята на боговете относно Алгу и Арик Буке. Но образът на Жосеран и детето заличиха всяко друго прозрение. Не разбираше онова, което току-що бе преживяла.
Кожата ѝ лъщеше, а в слабините ѝ имаше влага и топлина. Изправи се несигурно на крака и залитайки, излезе навън.
Намаляваща луна се издигаше над белите била. Той все още беше някъде там. Тя не се съмняваше, че ги свързва сребриста нишка и един ден вятърът ще довее семената към цветето и те отново ще се срещнат.
125
За Уилям беше ясно, че животът на принцеса Мяо-йен е към края си. Колко пъти беше идвал в тази стая, колко молитви беше произнесъл шепнешком за нея! Тя умираше. Бог нямаше да се трогне за езичница с изрисувано лице.
Принцесата имаше вече мъртвешки вид. Дъхът ѝ едва се долавяше.
Ръката му се плъзна по кожата ѝ, гладка като слонова кост, гореща като треска. Одързостени от сладостта на допира, пръстите му продължиха да изследват и най-накрая спряха върху пъпката на гръдта на девойката.
Някаква преграда у него се срина; никой нищо нямаше да види, никой никога нямаше да разбере. Дори обектът на желанието му нямаше да е свидетел на попълзновенията му. Крехката принцеса с изрисувано лице му се предлагаше на този олтар като лична играчка, да я притежава без последствия. Тя скоро щеше да предаде душа на мрака и каквито и грехове да е извършил, те щяха да бъдат заровени с нея.