Красиви момичета

Тя понечи да отвърне, че няма какво да се направи, ала в миг забеляза позната физиономия на около петнайсет метра от тях.

Детектив Харви Фолк. От полицейския участък в Дънуди. Капитан Мейхю го беше извикал, за да свърже масивния харддиск с компютъра му, та да може да заяви на Клеър, че всичко във филмите, които Пол бе гледал, е фалшиво.

Харви се бе облегнал на перилата. Сакото му беше отворено и се виждаше оръжието му. Въобще не се срамуваше да го показва. Гледаше право към Клеър. Усмихна се под рошавия си мустак.

— Клеър? — Хелън звучеше още по-притеснена. Тя също бе забелязала мъжа. — Кой е…

— Тѐслата е паркирана долу на третото ниво. — Извади ключа от джоба си. — Искам да я преместиш в „Мариот Маркиз“, ще го направиш ли? На паркинга за гости. Остави талона на седалката и скрий ключа зад автомата за паркинга в лобито.

Истинско чудо бе, че Хелън още не беше поискала обяснение.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш?

— Не.

Тя стисна ръката на дъщеря си, преди да тръгне.

Клеър изчака майка ѝ да се изгуби в сградата на ФБР. Спусна се надолу по улицата. Постара се да не надзърта през рамо, докато не стигна до ъгъла. Пресече на червено и избегна едно жълто такси. Пое по „Уест Пийчтрий“ към центъра. Най-накрая погледна назад.

Харви беше на трийсетина метра зад нея. Ръцете му бяха свити в лактите, опитваше се да я настигне. Сакото му се вееше. Пистолетът му бе тъмен и заплашителен на фона на бялата риза.

Клеър ускори крачка. Помъчи се да контролира дишането си. Да успокои сърцето си. Отново погледна назад.

Харви беше на двайсетина метра.

Телефонът на Лидия иззвъня. Тя го извади от задния си джоб и започна да тича. Погледна към екрана. НЕПОЗНАТ НОМЕР.

— Забавлява ли се във ФБР? — чу гласа на Пол.

— Лидия добре ли е?

— Не съм сигурен.

Клеър пак прекоси улицата. Една кола едва спря на сантиметри от хълбока ѝ. Шофьорът изкрещя през отворения прозорец.

— Искаш ли тази флашка, или не? — попита тя.

— Лидия е добре. Какво каза на ФБР?

— Нищо. Затова ме държаха толкова дълго. — Погледна през рамо. Харви беше по-близо, може би на петнайсет метра зад нея. — Едно ченге е по петите ми. Един от хората на Мейхю.

— Отърви се от него.

Клеър прекрати разговора. Познаваше тази част на града, защото бе работила във Флатайрън Билдинг, когато се преместиха в Атланта. Мразеше работата си. Отправяше се на дълги разходки по време на обядите, връщаше се късно и флиртуваше с шефа си, за да я пуска да си ходи рано.

Втурна се да бяга отново. Харви бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Той бе едър мъж с голяма крачка. Скоро щеше да я настигне.

Клеър зави на ъгъла на Спринг Стрийт. Хукна с всички сили. Вече се намираше на следващия ъгъл, когато Харви заобиколи сградата. Стигна средата на страничната улица. Погледна през рамо. Полицаят все още не се бе показал иззад ъгъла. Трескаво се заозърта за път за бягство. Страничните входове на компания „Съдърн“ бяха най-близката възможност. Имаше шест стъклени врати плюс една голяма въртяща се в далечния край. Опита първата, беше заключена. Пробва следващата, после и тази до нея. Погледна назад. Харви още го нямаше, но със сигурност не беше далеч. Опита друга врата и ѝ се прииска да се срита, че не се бе отправила първо към въртящата се. Хлътна в отворената ѝ паст. Натисна стъкленото крило толкова силно, та двигателят изръмжа.