Когато се събуди рано сутринта много преди съмване, лъжицата беше в джоба на панталоните му. Тя падна и издрънча в краката му, когато той се наведе да ги вземе. Кой я бе оставил там? Котките? А защо не, помисли Ендрю, пристъпвайки на пръсти в спалнята. Котките най-вероятно бяха долу и играеха на карти с папагалите, опосумите и жабите, обмисляйки заговор срещу Съветите.
Роуз още спеше, а къщата бе тъмна и смълчана. Ендрю слезе долу, излезе на задната веранда, свали тухлата и капака от аквариума на жабата и зарови лъжицата сред камъчетата, с които бе посипано дъното, поставяйки като допълнителна маскировка парче вкаменено дърво над това място.
Жабата си плуваше напълно невинно както обикновено, сякаш изобщо не бе провалила плановете на един маниак снощи, но не пропусна да се скрие сред евкалиптовите цепеници, преди Ендрю да я намери и сложи обратно в съда. Жабите, мислеше си Ендрю, са абсолютно непроницаеми създания. Ендрю искаше да достави на жабата удоволствие по някакъв специален начин, но нищо не му идваше наум. Така че жабата се спусна на дъното, настани се върху вкамененото дърво и обърна към Ендрю безизразния си взор като наемен убиец специалист по бойните изкуства, който не крие сериозните си намерения. Беше напълно ясно, че който и да посмееше да опита да вземе лъжицата, трябваше да се справи най-напред с нея и щеше да съжалява, че се е осмелил.
Доволен от резултата, Ендрю се хвана на работа и час по-късно продължаваше да мие в мрачно настроение мръсните чинии в кухнята. Прозорците бяха разтворени, той долавяше познатата смесица от мирис на пустиня, дъх на пелин и аромат на разпукващи се сапунени мехурчета, характерна за бриза, носещ се откъм Санта Ана. Заведението беше вече почистено и масите подредени отново, въпреки че трябваше да чакат чак до следващия петък. На плота до него мълчаливо лежеше евтино „уоки-токи“, чийто звук бе усилен до максимум.
Кризата вероятно щеше да се разрази точно днес. Търсенето на съкровището бе насрочено за довечера. Луната щеше да бъде пълна. Утринните лъчи над покривите на изток излизаха като от кървава рана и се размиваха в небето, а въздухът тежеше от пеещия вятър. Две малки земетресения разтърсиха земята малко след два сутринта, последвани от трето два часа по-късно — дълбоко и разтърсващо, което ги бе накарало да скочат в леглата, изтръгнати от дълбокия си сън. Още при първото земетресение Роуз бе станала и се бе разходила из къщата, убедена, че е чула долу нещо да пада на пода. Странно, но по време на третото не се бе събудила, но то бе разсънило Ендрю достатъчно, за да се захване със заведението.
Никога преди не се бе чувствал така изпълнен с предчувствия, с абсолютната сигурност, че всичко на този свят е свързано, че подобно на Пикетовите пръстени и змии всичко се върти в един огромен сложен порядък — вятърът, ритмичното разбиване на океанските вълни, реещите се над главите чайки, далечните крясъци на папагалите, приглушените от земната твърд отгласи на подземни катаклизми — и всичко това е взаимосвързано, представлявайки едновременно с това материализация на нещо още по-голямо, макар и невидимо, нещо надвиснало над тях.
