Буря се надига

Залата беше голяма, правоъгълна, осветена от канделабри между колоните и лъчи слънчева светлина, проникващи през широката тераса отзад. Тюон беше заповядала да махнат пътеките — предпочиташе ярката белота на плочите. Таванът бе покрит с фреска с рибари в открито море, с чайки и чисто небе, а стените бяха бледосини. Десет да’ковале бяха коленичили под канделабрите вдясно от Тюон. Бяха с прозирни дрехи и чакаха заповедите й. Сурот не беше сред тях. Гвардията на Смъртната стража се грижеше за нея — поне докато не порасте косата й.

Щом Тюон, облечена в надиплена рокля от най-тъмно морскосиньо, с пърхаща зад нея бяла пелерина, влезе, всички от простолюдието се смъкнаха на колене и опряха чела в пода. Тези от Кръвта коленичиха и сведоха глави.

Срещу да’ковале, от другата страна на залата, Ланел и Мелитен също бяха на колене. Окаишените им дамане бяха опрели чела в пода. Отвличането на Тюон се бе оказало непоносимо за няколко от тях и те бяха плакали неутешимо по време на отсъствието й.

Тронът й за аудиенции беше сравнително скромен — дървен стол с черно кадифе по облегалките и гърба. Веднага щом Тюон се настани, хората в залата започнаха да стават — всички освен да’ковале, които останаха на колене. Селусия застана до трона: златната й коса бе сплетена на дълга плитка от дясната й страна, лявата страна на главата й бе обръсната. Не носеше пепел по лицето, защото не беше от Кръвта, но бялата ивица на ръката й показваше, че и тя — като цялата империя — е в траур.

Юрил, секретарката на Тюон и тайната й Ръка, пристъпи от другата страна на стола. Гвардейците от Смъртната стража дискретно застанаха около нея и тъмната им броня заблестя на слънчевата светлина. Бяха особено бдителни напоследък. Предвид скорошните събития Тюон не можеше да ги упреква.

„Ето ме тук — помисли си, — обкръжена от моята мощ, с дамане от едната страна и Гвардията на Смъртната стража от другата. И все пак не се чувствам по-сигурна, отколкото бях с Матрим.“ Колко странно — да се чувства сигурна с него.

Точно пред нея, осветена от косо падащата от отворения балкон слънчева светлина, стоеше пъстра група от Кръвта. Най-висшият в нея бе капитан-генерал Галган. Нагръдникът на бронята му беше боядисан в тъмносиньо, толкова тъмно, че почти черно. Прашливо бялата му коса стърчеше на гребен и отзад беше сплетена до раменете му, защото беше от Висшата кръв. С него бяха и двама от Низшата кръв — флаг-генерал Наджира и флаг-генерал Ямада — и няколко по-низши офицери. Изчакваха търпеливо, като избягваха да срещнат погледа на Тюон.

На няколко стъпки по-назад стоеше друга група от Кръвта, предвождана от Фаверде Нотиш и дълголикия Аменар Шумада. И двамата бяха важни — толкова важни, че можеше да са опасни. Сурот нямаше да е единствената, която да търси удобна възможност в тези времена. Ако Тюон паднеше, на практика всяка висша особа можеше да стане императрица. Или император.