Братът Грим

Тази миризма… На нещо, което гори. Фабел си спомни думите на Бийдермайер да загаси пещта, понеже бил я оставил включена. Фабел беше си помислил, че се шегува, но пекарят май наистина беше оставил нещо да се пече, като се е надявал да се прибере рано следобед.

Светът на Фабел забави ход.

Адреналинът, който забушува в тялото му, разтягаше всяка секунда и в този миг той премина по-голямо разстояние, отколкото по време на цялото разследване. Обърна се да погледне колегите си. Те стояха, вперили поглед в циментовия под, сякаш се мъчеха да видят през него къде лежеше Паула. Не Паула, Гретел. Фабел погледна количката с рафтове, която би трябвало да бъде вътре в пещта, не отвън. Нищо не се пече цял ден…

— О, господи… — каза той, когато посегна към кърпата, която лежеше на готварската маса. — О, боже, не!…

Фабел обви кърпата около дръжката на пещта и я завъртя. После дръпна вратата и я отвори.

Гъста вълна от горещина и отвратителна воня го обля и изпълни подземната пекарна. Беше лепкавата задушаваща миризма на изгоряла плът. Фабел отскочи назад, плътно притиснал с кърпата носа и устата си. Вселената му се нагъна хиляди пъти, докато в нея не остана нищо, освен самият той и ужасът пред него. Не чу бълването на Хенк, глухия вик на Мария и риданията на Ана Волф. Съзнаваше само това, което беше пред него. В пещта.

Там имаше голяма метална тава, сложена на дъното. На нея, наместено в ембрионална поза, лежеше голо и полуизгоряло тяло на стара жена. Косата почти беше изчезнала и само няколко слепнали кичура се бяха прилепили до опечения череп. Кожата беше почерняла и нацепена. Горещината беше изсушила и опънала сухожилията и тялото се беше свило още повече.