Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
Не иска да…
О, Боже! Какво не ми е наред?!?
Пътуваме мълчаливо нагоре с асансьора, придружени от достолепен портиер. На няколко пъти поглеждам Люк в лицето, но той е забил безизразен поглед право пред себе си. Всъщност, почти не ми е проговорил, откакто ме попита дали искам да останем. Чувствам да ме сковава някакъв странен студ… Ако трябва да бъда честна, вече почти ми се иска да не беше имало свободни стаи. Явно обаче Люк е много важен… и редовен клиент на „Риц“. На коментара ми колко отзивчиви са били към нас, той свива рамене и сухо отбелязва, че често настанява тук бизнеспартньорите си.
Бизнеспартньорите си. За бизнеспартньор ли ме смята? О, по дяволите, пълна тъпотия! Ще ми се да си бях отишла вкъщи.
Вървим по внушителния коридор на „Риц“ в пълно мълчание. После портиерът отваря една врата и ни въвежда в удивително прекрасна стая, мебелирана с голямо двойно легло и кожени кресла. Оставя дипломатическото ми куфарче и лаптопа върху скарата за багаж, после Люк му дава банкнота и портиерът изчезва.
Настава мълчание. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-ужасно.
— Е… — казва най-сетне Люк. — Настанявай се.
— Да — отвръщам с глас, който ми звучи като чужд. — Благодаря… Благодаря ти и за вечерята. — Покашлям се лекичко и добавям: — Чудесна беше.
Някак изведнъж сме се превърнали в двама напълно непознати.
— Е… — подхваща Люк отново и поглежда часовника си. — Късно е. Сигурно умираш за…
Замълчава и настава кънтяща от напрегнато очакване тишина. Сърцето ми блъска като полудяло в гърдите. Вкопчила съм нервно длани една в друга. Не смея да го погледна.
— Ами ще тръгвам тогава — казва най-сетне Люк. — Надявам се да си…
— Не си тръгвай — чувам се да измърморвам и в същия миг се изчервявам до ушите. — Не си тръгвай още. Можем просто да… — Преглъщам мъчително. — …да поговорим или нещо друго.
Вдигам поглед и срещам очите му. Усещам как в мен се надига нещо огромно и плашещо. Той пристъпва съвсем бавно към мен. Усещам мириса на одеколона му. Чувам лекото прошумоляване на колосаната му риза. Цялото ми тяло тръпне от тревожно и нетърпеливо очакване. О, Боже, искам да го докосна. Но не бих посмяла. Не бих посмяла дори да помръдна.
— Можем просто да поговорим или нещо друго — повтаря като ехо думите ми Люк, като съвсем бавно вдига ръце и обхваща лицето ми в дланите си. — Можем просто да поговорим. Или… нещо друго.
А после ме целува.
Устните му са върху моите, разтварят ги нежно и в същия миг усещам да ме пронизва огнената стрела на възбудата. Ръцете му се спускат бавно по гърба ми и обхващат бедрата ми, промъкват се под подгъва на полата ми. После ме притиска силно към себе си и изведнъж дъхът ми секва.
И става напълно очевидно, че явно няма да си говорим.
Двадесет и четири
Мммм.
Върхът на блаженството!
Лежа в най-удобното легло на света, чувствам се сънливо-замечтана, изтъкана от усмивки и щастие, а утринното слънце играе гальовно по затворените ми клепачи. Протягам ръце над главата си и се отпускам със задоволство върху планината от пухени възглавници, О, чувствам се прекрасно. Чувствам се… удовлетворена до краен предел. Нощта беше абсолютно…
Ами, да кажем, че беше…
Е, добре де, не е нужно да ви го казвам точно ТОВА. Пък и можете да си използвате въображението, предполагам. Ами… използвайте го.
Отварям очи, сядам в леглото и посягам към чашата кафе, донесена от румсървиса. Люк е под душа, така че съм насаме с мислите си. Не искам да ви прозвучи високопарно или нещо подобно, но… имам чувството, че това е един наистина изключително значителен ден в живота ми.
И не става дума само за Люк… въпреки че всичко беше толкова… ами… удивително, всъщност. Господи, той наистина знае как да…
Както и да е. Не това е важното. Важното е, че не става дума само за Люк… нито само за новата ми работа в „Сутрешно кафе“ (въпреки че всеки път, когато се сетя за нея, усещам да ме изпълва някаква удивено-невярваща радост).
Не, става дума за нещо много повече от всичко това. А именно, че се чувствам като съвършено нов човек. Чувствам се така, сякаш съм… пораснала. Съзряла съм. Навлизам в нов етап от живота си… с различни възгледи и различни приоритети от преди. Като се сетя за предишния си лекомислен начин на мислене… ами, честно, обзема ме желание да се надсмея над себе си. Новата Ребека е толкова по-сериозна и по-разумна. Толкова по-отговорна. Сякаш розовите очила изведнъж са паднали от очите ми и вече съвсем ясно виждам какво е наистина от значение на този свят и какво не е.
По едно време тази сутрин дори си помислих, че бих могла да се заема с политика или нещо подобно. Снощи Люк и аз говорихме малко за политика и трябва да кажа, че ми хрумнаха доста интересни възгледи по тези въпроси. Спокойно мога да бъда един млад и умен премиер, така де… жена-премиер… и непрекъснато да ме интервюират за телевизията по разни значими теми. Вероятно ще се специализирам в здравеопазването или в образованието, или нещо подобно. Може и в международните отношения.