Художникът убиец

Габриел привърши със закуската си, занесе съдовете в кухнята, изми ги старателно и ги сложи да съхнат на плота. А сега какво? Някои утрини си оставаше вкъщи и четеше. Напоследък бе започнал да се разхожда, като при всеки удобен случай отиваше все по-надалеч. Вчера беше изкачил целия склон на хълма Скопус. Откри, че това му помага да мисли, да подреди в главата си всички детайли от най-пресните спомени.

Взе душ, облече се и слезе по стълбите. Когато се показа от жилищната сграда и пое по улицата, чу дрезгав шепот и хлопване на автомобилна врата. Бяха наблюдателите на Шамрон. Габриел не им обърна внимание, когато подкараха автомобила си зад него. Закопча якето си, за да се предпази от сутрешния хлад, и продължи да върви.

Мина по „Хативат Йерушалаим“ и влезе в Стария град през Портата Яфа. Поразходи се из оживения пазарен площад Ел Базаар. Там по сергиите имаше камари нахут и леща, купчини безквасни питки, чували, преливащи от ароматни подправки и печено кафе. Амбулантни търговци предлагаха сребърни накити и джезвета. Някакво арабско момче натика в ръцете му едно разпятие, издялано от маслиново дърво, искайки безбожна цена. То имаше проницателните кафяви очи на Тарик. Габриел му върна разпятието и на безупречен арабски му отговори, че е прекалено скъпо.

След като се измъкна от шумния пазар, той пое по тихите криволичещи улички, като неотклонно вървеше на изток към Храмовия хълм. Времето ставаше по-топло, наближаваше пролетта. Над това място, където се сблъскваха набожността и омразата, се простираше безоблачно синьо небе. Но слънцето все още бе твърде ниско, за да проникне в лабиринта на Стария град. Габриел бродеше в сенките, дълбоко замислен.