Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Вятърът поклащаше дрехите, които жените на есеите бяха закачили на простора; разтърсваше сватбената палатка, когато майка ми повдигна ръце, кадим сякаш бе привлечен към нея. Тя се обърна в четирите посоки на света. Хвърлената във въздуха сол се издигна нагоре като стълб от дим, за да завърши заклинанието й. Небето стана черно и не виждахме нито една звезда, сякаш майка ми бе успяла да дръпне завесата на небесната твърд и да скрие Трона на славата. Видях как по лицето на Абба премина изражение на почуда и страх. Той осъзна, че майка ми е учена жена, не поредната простодушна овца на полето, която ще се подчини безропотно на заповедите му. Тя нямаше да бъде спряна от оградата от тръни или от недоволството на добродетелния мъж.
Есеите бяха замръзнали на място, мишки, вцепенени пред черната усойница. Една от техните жени, по-възрастна, изтича да вземе ведро с вода, за да го излее върху солта, която майка ми хвърли в краката на Абба. Но нямаше достатъчно вода, за да я отмият цялата, и това, което остана, засъхна във формата на змия и стана черно, когато попи в пясъка.
Абба, който едвам ходеше, сега се надигна от стола си. Той разпозна знаците, но ги разчете в своя полза. Вярваше, че народът му е бил избран от Бог и че мирът е единственият истински начин да се отдава почит на Всемогъщия. Краят на света бе надвиснал над нас и това, което е било написано, не можеше да бъде заличено или върнато назад.
— Не можеш да се пребориш срещу това, което е предопределено, нито с оръжия, нито със заклинания — каза той и последователите му го наобиколиха, за да го защитят.
— Искам я сега — отвърна майка ми. — Не можеш да вземаш нещо, което принадлежи на друг.
— Тя не е твоя дъщеря — каза Абба. — Тя е дъщеря на Бог.
— Така ли мислиш? — попита го майка ми.
Малахи излезе от къщата, която някога бе кози обор, където хората му живееха заедно, ядяха от едни и същи чинии, поливаха вода върху главите си преди всяко ядене и животът им преминаваше в молитви и славене на Бог.
Абба посочи към него, докато той приближаваше.
— Тя принадлежи на този мъж.
Момчето, което майка ми бе отпратила от гълъбарника, бе чуло кавгата и бе напуснало брачното си ложе. Стоеше там. Младоженецът.
Майка ми тръгна срещу него, напявайки заклинанията от книгата, която нейната майка й бе подарила, книгата, дошла чак от Александрия, пътувала до Желязната планина и прекосила Соленото море. Ако предопределеното можеше да бъде спряно, то това щеше да стане в този миг. Вятърът пое в посока на тази къща, листата хвърчаха наоколо, клоните се чупеха. Младоженецът знаеше какво се опитва да направи майка ми, как искаше да разшие шевовете на съдбата.
— Тя вече е моя жена — каза й той.
— Ще видим дали е твоя жена, или моя дъщеря.
Никой не посмя да се намеси, когато майка ми мина покрай Малахи. Плащът й се вееше и той трепна, уплашен, че ще извърши греха да докосне друга жена, освен своята. Когато я последвах, сведох очите си, въпреки че Малахи ме помоли да застана на тяхна страна.
Нахара се опита да задържи вратата, но не успя срещу нашата обединена сила. Най-накрая тя отстъпи назад. За миг, докато вратата се отваряше, си представих, че ние сме разбойниците от Моаб, които се опитваха да вземат нещо, което принадлежи на друг. Гърлото ми изгаряше, всеки дъх бе като парещ пламък. Приличаше много на онзи ден, когато извличах горещата течност от устата на сестра си, за да може да поеме първия си дъх на този свят. Може би грешката ми беше, че изплюх разводнената кръв на земята, а трябваше да преглътна същността на душата й. Може би никога не ми бе принадлежала и именно в този миг аз бях разплела съдбите ни.
Сестра ми носеше проста бяла роба. Косата й, обикновено сплетена и покрита от шал, сега се вееше свободно, черна като косата на майка ми, дълга като моята. Бях я спасила само за да се омъжи за Малахи и да живее в този обор. Но където и да отидеше, колкото и да се отдалечеше от нас, тя щеше да бъде моя сестра.
— Ела с нас — помоли я майка ни. — Преди да станеш негова.