47-ият самурай [bg]

Суогър косеше ли, косеше. Първия ден беше най-зле. При всяко замахване с косата го заболяваше. Бе загубил част от издръжливостта си, а и не беше толкова силен, колкото си мислеше. Много беше отслабнал. В края на деня едва си поемаше въздух и устните му се бяха напукали. През следващите няколко дни положението малко се подобри, на третия остана на полето, въпреки че задуха почти ураганен вятър, обсипващ го с ледени кристалчета.

Днес времето не предвещаваше да е по-добро, макар че движението бе достатъчно, за да го сгрее. В далечината се издигаше планината, тъмно виолетова, върховете се губеха в ниската облачност. Прерията и нивите бяха пожълтели, пусти, мъртви. И все пак всичко изглеждаше толкова родно; нищо общо с японските пейзажи, само хълмиста равнина до безкрайността, прорязана от самотни планини, губещи се в облаците.

Около четири часа видя пикапа на Ники. Какво го бе прихванало това проклето момиче, та да идва чак дотук? Боб я беше докарал през лятото да види новия му имот, преди случилото се в Япония, и оттогава не беше стъпвала тук, дори не бе коментирала посещението. Изненада се, че дори е запомнила мястото, защото, за да стигнеш дотам, се минаваше през лабиринт от черни пътища. Може би се беше скарала с майка си, бе решила да си тръгне по-рано и сега идваше да му каже довиждане. Нямаше да е за първи път.

Камионът спря в основата на възвишението и Суогър слезе да посрещне дъщеря си.

Ники седеше зад кормилото и се смееше. До нея седеше някой. Вратата се отвори и от камиона слезе Сюзан Окада.

Нещо потрепна в него, може би някаква надежда. Той си пое дълбоко въздух.

— Я виж ти, госпожата от посолството.

— Здравей, Суогър. Не можех да не дойда.

— Бога ми, страшно се радвам да те видя!

— Ти ми спаси живота. Не можах дори да ти благодаря.

— Ти спаси живота на детето. Така и не можах да ти благодаря.

— Животът на детето е достатъчна благодарност.

— Съгласен.

— Имаш право да знаеш как се развиха нещата.

— Да, чудех се какво е станало.

— Ами, първо властите решиха да потулят всичко. Не се разчу нищо за боя, за убитите. Нямаше скандал. Уредиха всичко тихомълком. Не искат да стига до обществеността.

— Щеше да се наложи много да обясняват.

— Да, а те не обичат да обясняват. Два дни по-късно обаче майор Фуджикава и капитан Танада се предадоха на властите.

— Боже мой!

— Да. Решили, че това е най-правилното, което могат да направят. Японска му работа.

— Какво ще стане с тях?

— Още не се знае. Дали са показания и са пуснати в принудителен отпуск, докато началниците им решат какво да правят. Като си помислиш, осемнайсет души умряха заради тях, включително един милиардер. Но седемнайсет от тях бяха дребни мафиоти, които можеха да се простят с живота по стотици други начини, а милиардерът, Мива, няма власт, няма наследници, няма принос за страната. Оказа се също, че бил свързан с враждебно настроена чужда държава, което прави положението му много проблемно. Освен това шефовете от якудза не смятат деловите отношения за достатъчно основание да търсят отмъщение, защото той не беше един от тях. Надявам се, че историята ще се потули. Японците са специалисти в потулването.