Бонбонени обувки

– Здравей, Виан.

– Здравей, Зози.

Сядам срещу нея на масата. Май ѝ е студено, увила се е в безформения си тъмен пуловер, зад стиснатите ѝ устни напират неизречени думи. Усмихвам ѝ се, цветовете ѝ засияват – странно е каква силна привързаност изпитвам към нея сега, когато ножовете най-накрая са извадени.

Навън вятърът беснее. Убийствен вятър, снежна вихрушка. Тази нощ по входовете ще има умрели от студ клошари. Ще вият кучета, ще се блъскат врати. Влюбени ще се гледат в очите и за пръв път ще се съмняват в дадените клетви. Вечността е ужасно дълга, а тук, в задънената улица на годината, Смъртта изведнъж става съвсем осезаема.

Нали тъкмо за това е и този празник на зимните светлини? Той е жалко опълчване срещу лицето на мрака. Наречете го Коледа, ако искате, но и вие, и аз знаем, че става въпрос за нещо много по-древно. И зад всичките гирлянди и коледни песни, и благи вести, и подаръци се крие една по-сурова и по-дълбока истина.

Това е време на скръб и загуба, на жертвоприношения, на страх, тъма, пустота, смърт. Ацтеките са знаели, както и маите, че боговете им са копнеели не да спасят света, а да го унищожат, и че единствено кръвта на жертвоприношението би могла да ги умилостиви...

Седяхме в мълчание като стари приятели. Пръстите ми галеха талисманите на гривната; тя се взираше в чашата си с шоколад. Накрая ме погледна.

– Е, Зози, какво правиш тук?

Не много оригинал но, но все пак добре като за начало.

– Аз съм колекционер – отговарям усмихната.

– Така ли го наричаш?

– Няма по-подходящ начин...

– И какво колекционираш?

– Неуредени сметки. Неизпълнени обещания.

Тя потръпна, очаквах го.

– И какво ти дължа аз?

– Ами да видим... За работата, магиите, заклинанията, триковете, закрилата, превръщането на сламата в злато, прогонването на плъховете от Хамелн и, най-общо казано, връщането на живота ти... – усетих как се готви да възрази, но продължих: – Мисля, че се споразумяхме да ми платиш в стока.

– В стока ли? – повтори тя. – Не разбирам.

Но всъщност ме разбираше прекрасно. Това е древна сделка и тя знае правилата. Цената за желанията на сърцето е самото сърце. Живот за живот. Равновесие. Изпънеш ли ластика до краен предел, ще те плесне по лицето.

Наречете го карма, физика, теория на хаоса – без нея полюсите ще се наклонят, земните пластове ще се разместят, птиците ще изпопадат от небето, моретата ще се обърнат на кръв и преди да осъзнаете какво става, светът ще е свършил.

Животът ѝ, така да се каже, ми принадлежи по право. Днес съм склонна да проявя щедрост. Виан Роше живее два живота – на мен ми е нужен само единият. Но те са взаимозаменими: в този свят самоличността може да се подменя като карти за игра, да се разбърква, цепи и раздава наново. Само това искам. Твоята ръка от играта. Длъжна си ми. Сама го каза.

– Е, ще ми кажеш ли името си? – попита Виан Роше.

 Истинското си име?