Кръвни връзки
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-6519-1567-015-7
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвни връзки». Краткое содержание книги:
Той ме последва в дневната.
— Аз… Аз трябва да поговоря с теб. Като ми каза, че ще се отбиеш тук, се запитах дали е истина това, което спомена… Че Кийт вече не е тук?
Отново се настаних в креслото. Лий седна на един малък диван наблизо.
— Да. Кийт замина. Той, хм, получи преназначение. — Кийт беше изпратен някъде да излежава наказанието си и аз от все сърце му пожелавах прав път.
Лий се огледа наоколо, като погледът му се спираше върху скъпите мебели.
— Хубаво местенце.
Очите му се приковаха върху шкафа, където Кийт криеше алхимичните си запаси. Вратата му едва се крепеше на пантите, а и аз не си бях направила труда да почистя след претърсването на алхимиците.
— Да не би тук… — Лий се намръщи. — Да не би тук да са нахлули крадци?
— Не точно — заявих. — Кийт, хм, трябваше да потърси нещо набързо, преди да тръгне.
Лий закърши пръсти и продължи да се оглежда наоколо, преди накрая да впери поглед в мен.
— Той ще се върне ли?
— Вероятно не.
Лицето на Лий помръкна, което ме изненада. Винаги съм смятала, че той не харесва Кийт.
— Ще го смени ли някой друг алхимик?
— Не зная. — По този въпрос още се водеха спорове. Изобличаването на Кийт ме спаси от опасността да бъда заменена със Зоуи, а Стантън все още обмисляше дали да не ме остави като единствен представител на алхимиците тук, понеже задълженията не бяха тежки. — Ако изпратят някой, може би ще е само за кратко.
— Значи ти оставаш единственият алхимик в района — повтори той, като все още звучеше натъжено.
Свих рамене.
— Е, имаме екип и в Лос Анджелис.
Отговорът ми неочаквано го пооживи.
— Наистина ли? Можеш ли да ми кажеш техни…
Лий замлъкна, когато погледът му се фокусира върху годишника, лежащ разтворен до краката ми.
— О, — промълвих и се наведох, за да го вдигна. — Това е само за един изследователски проект, с който се занимавам…
— Кели Хейс. — От приветливостта по лицето му не остана дори следа.
— Да. Знаеш ли нещо за нея? — Протегнах ръка към едно откъснато парче хартия наблизо, за да го използвам като отметка в годишника за страниците в памет на Кели Хейс.
— Може и така да се каже — отвърна ми той.
Понечих да попитам какво има предвид и тогава го видях. Страницата, която съучениците и бяха съставили в памет на Кели, бе изпълнена със снимки от нейния училищен живот. Не бе изненадващо, че повечето от тях я показваха как играе един или друг спорт. Но имаше и още няколко от други сфери на социалния й и училищен живот, включително и една нейна снимка от годишния училищен бал. Беше облечена в зашеметяваща синя сатенена рокля, която подчертаваше стройната й и стегната фигура. Момичето се усмихваше широко на фотоапарата, докато прегръщаше кавалера си за бала, облечен в елегантен смокинг.
Беше Лий.
Вдигнах рязко глава и погледнах Лий, който сега ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Отново забих поглед във фотографията, но този път се вгледах по-внимателно. Най-забележителното в нея не беше присъствието на Лий — макар че, повярвайте ми, все още не можех да си обясня какво означаваше това. По-скоро ме порази датата. Годишникът бе издаден преди пет години. Тогава Лий би трябвало да е бил на четиринайсет, обаче момчето, което ме гледаше от снимката, със сигурност не беше толкова младо. На фотографията Лий имаше вид точно на деветнайсетгодишен, какъвто бе живият Лий, намиращ се в момента срещу мен, което бе физически невъзможно. Мороите не са безсмъртни. Те стареят също като нас, хората. Вдигнах глава, обмисляйки да го попитам дали има брат.
Лий ми спести главоблъсканицата с напиращите в мен въпроси. Просто ме изгледа натъжено, преди да поклати глава.
— По дяволите. Не исках да стане така.
И тогава извади нож.
Глава 24
Странно е как реагираш в мигове на пряка заплаха. Част от мен бе завладяна от паника, сърцето ми препускаше и дишах учестено. Завърна се онова чувство на празнота, сякаш в гръдния ми кош бе зейнала огромна дупка. Друга част от мен — необяснимо как — все още бе способна да следва логическите нишки на разумната мисъл, ала повечето от разсъжденията ми се свеждаха само до напълно оправдани изводи от сорта на: Еха, това е тъкмо нож, който може да ти пререже гърлото. А останалото в мен? Е, останалото в мен просто беше безкрайно объркано.