Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Имаше връзки, усещах ги, но коремът ми не даваше пет пари. Той най-безцеремонно ме принуди да прекъсна и ми напомни, че не съм яла нищо след лазанята на Хърбърт.
Къщата беше притихнала и аз внимателно тръгнах по тъмния коридор към стълбите. Почти бях стигнала, когато забелязах тънка ивица светлина под вратата на мамината спалня. Поколебах се, в ушите ми отекна обещанието, което бях дала на татко, че ще оправя нещата. Шансовете ми не бяха големи — мама умее по-добре от всеки друг да се плъзга високомерно по тънък лед, — но за татко беше важно, затова си поех дълбоко дъх и почуках съвсем лекичко на вратата. Нищо не последва и за миг си помислих, че съм спасена, но после отвътре се разнесе тих глас:
— Еди? Ти ли си?
Отворих вратата и заварих мама седнала в леглото под любимата ми картина на пълната луна, която превръща черното като женско биле море в живак. Очилата й за четене бяха кацнали на върха на носа, а романът „Последните дни на Париж“ беше облегнат на коленете й. Примигна и ме изгледа с изражение на напрегната несигурност.
— Видях, че свети.
— Не можах да заспя — обясни тя и наклони книгата към мен. — Понякога четенето помага.
Кимнах в знак на съгласие и после двете се смълчахме. Коремът ми забеляза тишината и се възползва от възможността да я запълни. Тъкмо щях да се извиня и да избягам в кухнята, когато мама каза:
— Затвори вратата, Еди.
Подчиних се.
— Моля те. Влез и седни.
Свали очилата си и ги провеси на верижката над леглото си. Седнах предпазливо и се облегнах на дървената табла на същото място, както правех сутрин на рождените си дни като малка.
— Мамо — подех, — аз…
— Имаше право, Еди. — Тя пъхна отбелязалката в романа, затвори книгата, но не я остави върху нощното шкафче. — Наистина те заведох в Милдърхърст. Преди много години.
Изведнъж ми се доплака.
— Беше още съвсем мъничка. Не допусках, че помниш. Не останахме дълго. Както обикновено, нямах смелост да стигна по-далече от портата. — Мама не ме поглеждаше в очите, а силно притискаше романа към гърдите си. — Не беше редно да се преструвам, че си си въобразила цялата история. Просто… се стъписах, когато ме попита. Не бях подготвена. Не исках да те лъжа. Можеш ли да ми простиш?
Възможно ли е човек да не отстъпи пред такава молба?
— Разбира се!
— Обичах това място — каза тя с изпънати устни. — Не исках да си тръгвам от там.
— О, мамо!
Искаше ми се да се протегна и да я докосна.
— Обичах и нея — Джунипър Блайд.
Тогава тя вдигна поглед и изражението й беше толкова объркано, толкова отчаяно, че дъхът ми спря.
— Разкажи ми за нея, мамо.
Настана мълчание, продължително мълчание, а съдейки по погледа й, майка ми явно се беше пренесла много далече и много назад във времето.
— Тя беше… не познавам друг човек като нея. — Мама отметна въображаем кичур коса от челото си. — Беше омагьосваща. И го твърдя напълно сериозно. Тя ме омагьоса.
Замислих се за жената с прошарена коса, която бях срещнала в сумрачния коридор на Милдърхърст, как лицето й се преобрази изцяло, когато се усмихна, какво ми разказа Тео за писмата на своя лудо влюбен брат. За момиченцето от снимките, уловено неочаквано в кадър и вперило право в обектива раздалечените си очи.
— Не си искала да се прибираш от Милдърхърст.
— Не исках.
— Искала си да останеш при Джунипър.
Тя кимна.
— И баба се ядосала.
— О, да. От месеци ме викаше да се прибера, но аз… все успявах да я убедя, че трябва да остана. После започна войната и мисля, че те бяха доволни, задето съм в безопасност. Накрая тя изпрати татко да ме прибере и повече не съм стъпвала в замъка. Но не спрях да мисля.
— За Милдърхърст ли?
Тя поклати глава.
— За Джунипър и господин Кавил.
Кожата ми настръхна и аз стиснах здраво пречката на леглото.
— Така се казваше любимият ми учител — продължи мама. — Томас Кавил. С Джунипър се сгодиха, но след това не чух нищичко и за двамата.
— Докато не пристигна изгубеното писмо на Джунипър.
Мама трепна при споменаването на писмото.