Дивачката

— И ти на мен — тихо отвърна Кайл. — Каква ирония на съдбата — да тръгна точно когато двамата с теб отново се помирихме. Но ако не замина сега, никога няма да го сторя.

— А какво казва Рексъм за това?

— Ще му го съобщя тази вечер. Няма да бъде щастлив, но той има теб и Мериъл. Вие ще се погрижите за наследството, ако нещо се случи с мен. — Кайл се поколеба, търсейки подходящите думи. — Аз винаги съм искал да бродя из далечни места и да видя непознати земи, но бях длъжен да остана в Англия и да изпълнявам ролята си на наследник. Тогава… един човек ме накара да осъзная, че винаги мога да избирам как да изживея живота си. Време е да направя това, за което съм мечтал.

Доминик протегна ръка.

— Само не забравяй да се върнеш някой ден.

Кайл я пое и я стисна силно.

— Няма.

Погледите им се срещнаха и Доминик усети как буцата на гърлото му се стопява. Разделени и от половината свят, те никога повече нямаше да бъдат толкова далеч един от друг, колкото в миналото.

— Давам ти Пегас. Когато го яздиш, мисли за мен.

Опитвайки се да запази спокойния израз на лицето си, Кайл се обърна и се смеси с тълпата тъкмо когато вратите на църквата се отвориха. Отвътре се появи щастливата новобрачна двойка. Мериъл и Доминик се присъединиха към поздравяващото ги множество точно навреме, за да засипят Лусия и сияещия й съпруг с рози. Поне един от семейството да има нормална сватба, тъжно си помисли Доминик, докато хвърляше последното от уханните листенца.

Мериъл улови ръката му и го поведе към отдалечения край на църквата.

— Ела да видиш!

Спряха пред туфа сини цветя.

— Никога не съм ги виждала. Смяташ ли, че викарият ще ми позволи да занеса няколко в Уорфийлд?

Цветята не бяха нищо особено, поне според Доминик, но Мериъл беше познавачът.

— Мисля, че да. Ще дойдем утре и ще го попитаме. — Огледа се, видя, че наоколо няма никой и я привлече към себе си. — Не съм те целувал, откакто излязохме от Дорнлей.

— Цяла вечност! — закачливо го стрелна с поглед Мериъл.

Целувката й бе пълна със страст и себеотдаване. Дишането им се учести, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Без да откъсва устни от нейните, Доминик я притисна към ствола на близкото дърво.

Задъхана и едва сдържаща смеха си, Мериъл отметна глава.

— Предполагам, че ще ми кажеш, че не е много прилично да се любим под този дъб на сватбата на сестра ти, когато всеки миг може да дойде някой.

Той неохотно се отдръпна.

— Взе ми думите от устата. Но помисли колко хубаво ще бъде, когато отново останем сами.

— Мисля, мисля — страстно прошепна съпругата му.

Докато Мериъл оправяше роклята си, Доминик рязко каза:

— Кайл напуска Англия. Иска да види света.

Погледът й срещна неговия.

— Съжалявам. Но сигурно ти съжаляваш много повече.

— Да, обаче ще се оправя. Радвам се, че най-после ще направи това, което винаги е искал. — Прегърна я през раменете. — Нека се върнем пеша до Дорнлей.

Тя кимна и двамата излязоха през задната врата. Поеха по пътеката между дърветата, която щеше да ги изведе до голямата къща.