Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред
- Автор: Хънтигтън Самюъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред». Краткое содержание книги:
За разлика от Западна Европа, Източна Азия от 90-те години има нерешени териториални спорове, най-важни от които са споровете между Русия и Япония за Курил-ските острови, между Китай, Виетнам и Филипините, а потенциално и други държави от Югоизточна Азия — за Южнокитайско море. Различията около границите между Китай, от една страна, и Русия и Индия, от друга, бяха отслабени в средата на 90-те години, но може отново да излязат на повърхността. Същото може да стане и с претенциите на Китай спрямо Монголия. Бунтове и движения за отцепване, в повечето случаи подкрепяни отвън, са налице в Минданао, Източен Тимор, Тибет, Южен Тайланд и Източен Мианмар. В допълнение към това, докато в средата на 90-те години между държавите в Източна Азия съществуват мирни отношения, през последните 50 години се водят големи войни в Корея и Виетнам, а най-голямата сила в Азия — Китай — се сражава с американците и с почти всичките си съседи, включително с корейци, виетнамци, китайски националисти, индийци, тибетци и руснаци. През 1993 г. анализ на китайските военни сочи осем регионални горещи точки, които застрашават военната сигурност на Китай, а китайската Централна военна комисия стига до заключението, че, общо взето, перспективите на сигурността в Източна Азия са „много мрачни“. След векове на конфликти Западна Европа е миролюбива и там войната е немислима. Войната в Източна Азия не е немислима, а, както посочва Арон Фридбърг, миналото на Европа може би ще е бъдеще за Азия.326
Икономическата динамика, териториалните спорове, наново възникващите съперничества и политическата несигурност водят до значително увеличение на военните бюджети и на военния потенциал на Източна Азия през 80-те и 90-те години на нашия век. Възползвайки се от новото си богатство и в много случаи от високообразованото си население, държавите в Източна Азия подменят големите, зле екипирани „селски“ армии с по-малки, по-професионални и добре оборудвани с техника военни сили. Със засилване на съмненията около степента на обвързаност на САЩ с Източна Азия държавите се стремят да разчитат главно на себе си във военно отношение. Въпреки че източноазиатските държави продължават да внасят значителни количества оръжия от Европа, САЩ и бившия Съветски съюз, те дават приоритет на трансфера на технологии, позволяващи им сами да произвеждат модерни самолети, ракети и електронни съоръжения. Япония и държавите на китайската цивилизация — Китай, Тайван, Сингапур и Южна Корея — постепенно изграждат авангардна военна промишленост. Като вземат предвид приморската география на Източна Азия, те отдават приоритет на бързото пренасяне на силите, на авиацията и на флота. В резултат от това държави, които преди това във военно отношение не са били в състояние да воюват една с друга, сега могат да го правят. Подобно трупане на военна мощ се отличава с не особена прозрачност, поради което предизвиква подозрения и несигурност.327 В ситуация на променящ се баланс на силите всяко правителство неизменно и основателно се пита: „Кой ще ми бъде враг след десет години и кой (ако изобщо има такъв) — приятел?“
Азиатско-американските студени войни. В края на 80-те и в началото на 90-те години отношенията между Съединените щати и азиатските страни, с изключение на Виетнам, стават все по-антагонистични, а способността на САЩ да доминират в тези противоречия намалява. Тези тенденции са особено забележими, що се отнася до големите сили в Източна Азия, а американските отношения с Китай и Япония се развиват по паралелен образец. Американците, от една страна, и китайците и японците, от друга, говорят за студени войни, които се водят между техните държави.328 Тези паралелно развиващи се тенденции започнаха по време на администрацията на Буш и се ускориха по времето на Клинтън. Към средата на 90-те години американските отношения с двете големи азиатски сили могат в най-добрия случай да се окачествят като „напрегнати“, а изгледите те да станат по-малко напрегнати не са особено големи.329
В началото на 90-те години японско-американските отношения все повече и повече се нажежават поради противоречия по редица въпроси, включващи ролята на Япония във войната в Персийския залив, американското военно присъствие в Япония, японските нагласи към американските политически мерки, санкциониращи неспазването на човешките права в Китай и в други страни, японското участие в омиротворителни операции и най-вече — икономическите отношения и по-специално търговията. Заплахите с търговска война станаха нещо обичайно.330 Американски висши държавни служители, най-вече от администрацията на Клинтън, настояват за все повече отстъпки от страна на Япония; японските лидери се съпротивляват все по-ожесточено на тези претенции.
326
Can China’s Armed Forces Win the Next War? Откъси, преведени в Munro, „Eavesdropping on the Chinese“, pp. 355ff; New York Times, 16 November 1993, p. A6; Friedberg, „Ripe for Rivalry“, p. 7.
327
Desmond Ball, „Arms and Affluence: Military Acquisitions in the Asia-Pacific Region“, International Security, 18 (Winter 1993/94), 95-111; Michael T. Klare, „The Next Great Arms Race“, Foreign Affairs, 72 (Summer 1993), 137ff; Buzan and Segal, „Rethinking East Asian Security“, pp. 8-11; Gerald Segal, „Managing New Arms Races in the Asia/Pacific“, Washington Quarterly, 15 (Summer 1992), 83-102; Economist, 20 February 1993, pp. 19–22.
328
Вж. напр. Economist, 26 June 1993, p. 75; 24 July 1995, p. 25; Time, 3 July 1995, pp. 30–31, а за Китай Jacob Heilbrunn, „The Next Cold War“, New Republic, 20 November 1995, pp. 27ff.
329
Трябва да се отбележи, че поне в Съединените щати същест-вува терминологична неяснота във връзка с отношенията между държавите. За „добри“ отношения се смятат приятелските, отношенията на сътрудничество; „лоши“ са враждебните, антагонис-тичните отношения. Тази употреба смесва две съвършено различни измерения: приятелство-враждебност и желаност-нежеланост. Тя отразява специфично американското допускане, че хармонията в международните отношения винаги е нещо добро, а конфликтът — винаги нещо лошо. Отъждествяването на добрите с приятелските отношения обаче е валидно само в случай, че конфликтът никога не е желан. Повечето американци смятат за нещо „добро“, че администрацията на Буш превърна отношенията с Ирак в „лоши“, обя-вявайки му война заради Кувейт. За да се избегне объркването дали „добро“ означава желано или хармонично и дали „лошо“ означава нежелано или враждебно, ще използвам „добро“ и „лошо“ само като обозначения на желано и нежелано. Любопитно е, макар и да е объркващо, че американците одобряват в своето общество cъперничеството между мнения, групи, партии, крила в правителството, бизнесгрупировки. Защо американците смятат, че конфликтът в собственото им общество е нещо добро, а, когато се разгръща между различни общества — нещо лошо, е изключително интересен въпрос, който никой не е изследвал сериозно, доколкото ми е известно.
330
За дискусии по различните видове търговски войни и кога те могат да доведат до въоръжени войни вж. David Rowe, Trade Wars and International Security: The Political Economy of International Economic Conflict (Working Paper No. 6, Project on the Changing Security Environment and American National Interests, John M. Olin Institute for Strategic Studies, Harvard University, July 1994), pp. 7ff.