Кръстопътища по здрач
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстопътища по здрач». Краткое содержание книги:
Биргит обаче имаше други идеи. Тя изгледа Расория и останалите пред тях, после се озърна през рамо и даде знак на следващите ги да поизостанат малко. Това бе странно. Тя лично беше избирала всяка жена в Гвардията и им вярваше. Въпреки това, когато заговори, беше почти шепнешком, като наведе главата си над ухото на Елейн.
— Нещо се случи малко преди да се върнеш. Тъкмо питах Сумеко дали би могла да ме Изцери преди да си се върнала, а тя взе, че припадна. Ей тъй, очите й просто се подбелиха и се строполи. И не е само тя. Никой няма да ми признае едно проклето нещо, не и на мен, но другите от Родството, дето ги видях, са готови да изскочат от скапаните си кожи, а и Ветроловките също. Глътнали си бяха езиците. Върна се преди да успея да намеря някоя Сестра, но подозирам, че и те щяха да ме пратят за зелен хайвер. На тебе обаче ще кажат.
За да се поддържа, дворецът имаше нужда от население с размерите на голямо село и слугите вече излизаха — облечени в ливреи мъже и жени, щъкащи по коридорите, които се залепваха до стените или пък се шмугваха в пресичащите коридори, за да направят път на свитата на Елейн, поради което тя обясни малкото, което знаеше, тихичко и с колкото може по-малко думи. Нищо против нямаше някои слухове да стигнат до улиците и неизбежно до ушите на Аримила, но приказките за Ранд, особено след като се изкривят от няколко преразказа, можеха да се окажат не по-малко лоши от приказките за Отстъпниците. Донякъде и по-лоши. Никой нямаше да повярва, че Отстъпниците се опитват да я сложат на трона като кукла.
— Тъй или иначе — завърши тя, — това няма нищо общо с нас тук.
Смяташе, че го каза много убедено, много хладнокръвно и отчуждено, но Авиенда посегна и стисна ръката й, жест, равносилен при айилците на съчувствена прегръдка, а съчувствието на Биргит протече през връзката. Беше нещо повече от състрадание: беше споделеното чувство на жена, която вече сама е преживяла загубата, от която тя се страхува, и повече. Гайдал Кайн Биргит бе изгубила толкова сигурно, колкото ако беше мъртъв, а на всичко отгоре спомените й от предишните животи вече избледняваха. Почти нищо не помнеше вече отпреди основаването на Бялата кула, а и това не го помнеше изцяло. В някои нощи страхът, че Гайдал също напълно ще избледнее от паметта й, че ще изгуби всякакъв спомен от това, че наистина го е познавала и обичала, я оставяше неспособна да заспи, докато не изпиеше толкова бренди, колкото можеше да понесе. Това бе лошо решение и Елейн съжаляваше, че не може да й предложи по-добро, но все пак знаеше, че нейните спомени за Ранд няма да умрат, докато тя е жива, и не можеше да си представи ужаса да съзнаваш, че тези спомени могат да те напуснат. Все пак се надяваше, че някоя скоро ще Изцери сутрешното главоболие на Биргит преди собственото й да я разцепи като презряла диня. Нейната дарба да Цери не стигаше, а и тази на Авиенда не беше по-силна.
Въпреки чувствата, които усещаше да текат от Биргит, другата жена запази лицето си гладко и невъзмутимо.
— Отстъпниците — сухо промърмори тя. И тихо. Това име човек не можеше да развява наляво-надясно. — Е, щом няма нищо общо с нас, значи сме си адски добре, да му се не види. — Пръхтенето, което трябваше да мине за смях, издаде лъжата й. Но от друга страна, макар Биргит да твърдеше, че никога преди не е била войник, възгледът й беше войнишки. Далечните шансове обикновено бяха единствените шансове, на които човек можеше да разчита, но междувременно трябва да си свършиш работата. — Интересно, какво ли мислят те за това? — добави тя и кимна към четирите Айез Седай, които тъкмо излизаха от един коридор.
Вандийн, Мерилил, Сарейта и Кареане бяха скупчили глави една до друга, или по-скоро последните три се бяха скупчили около Вандийн, приведени към нея, и говореха, като правеха припрени жестове, от които дългите ресни на шаловете им се полюшваха. Вандийн се плъзгаше бавно и достолепно все едно, че беше сама, без да им обръща внимание. Беше слаба, но тъмнозелената рокля, извезана с цветчета по ръкавите и раменете, бе провиснала на тялото й, сякаш бе скроена за по-едра жена, а бялата й коса, прибрана на тила й, като че ли плачеше за гребен. Лицето й беше помръкнало, но това можеше и да няма нищо общо с приказките на другите Сестри. Беше посърнала след убийството на сестра й. Елейн бе готова да се обзаложи, че роклята е била на Аделиз. След убийството й Вандийн носеше дрехите на сестра си по-често от своите. Не че с това се обясняваше, че роклята й е широка. Двете сестри бяха с еднакви фигури, но апетитът на Вандийн бе умрял със сестра й. Тогава, изглежда, бе умрял и вкусът й към повечето неща.