Камъкът отвътре
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъкът отвътре». Краткое содержание книги:
— Би ми харесало — тя се изненада, че той винаги сякаш предугажда настроението й, че я разбира по-добре, отколкото тя разбира себе си.
— Добре тогава. Остави това. Ще ти помогна по-късно. Нека приготвим храна за пикник. Можем да идем до старата къща.
Тя го погледна изненадано.
— Защо там, Бен? Това е противно място. Сега там няма нищо. Дори основите…
Млъкна, осъзнала, че той не я слуша, а погледът му пак се рее и мислите му са другаде.
— Защо там? — повтори тя, този път — по-меко.
— Така — отвърна тихо той и се засмя. — Просто така.
Бен стоеше под ослепителната слънчева светлина, с крака върху тъмната и гладка като стъкло повърхност, където някога беше старата къща, и се оглеждаше наоколо. Природата беше напъпила навсякъде, но тук зеленината бе неудържима. Той се наведе да поглади повърхността, изтри слоя от мръсотия и прах. Беше загубил ръката си преди повече от осем години тук, на това място. Под него разтопената скала изглеждаше като гладко огледало. Взря се в лъскавата тъмнина, опита да зърне лицето си и се обърна, потърсил с поглед Мег.
Тя беше оставила дрехите долу, близо до реката, под наведените клони. Движеше се между слънчевата светлина и дълбоката сянка. Тъмнината падаше върху косата й и играта на сенките от листата по ръцете й напомняше на Бен детските приказки за горските нимфи и дриади. След като я съзерцава известно време, тръгна към нея.
Тя го погледна и се усмихна.
— Спомних си последния път, когато дойдохме тук… преди произшествието.
— Библиотеката — той я изпревари, — и тайната стаичка под нея.
— Да — тя се огледа намръщена, сякаш се изненада, че не е заобиколена от всичко това.
— Къде отидоха, Бен? Къде отиде всичко?
Той се канеше да й отвърне „там горе“ и да посочи главата си, но нещо в държанието й го възпря. Това не беше риторичен въпрос. Тя искаше да разбере.
— Не знам — отвърна той.
Може би в тъмнината.
Тя продължаваше да го гледа с разширени от недоумение очи.
— Нима всичко е само атоми, Бен? Атоми, които нескончаемо се съчетават и съчетават? Нима всичко опира до тях?
— Може би — докато произнасяше думите, той си даде сметка, че всъщност не го вярва. Имаше нещо повече. Нещо, което усети сам през последната нощ сред пламъците и след това в тъмнината край водата. Нещо извън обсега му.
Бен потръпна и отново се огледа, осъзнал силата на спомена за старата къща в паметта си. Трябваше само да затвори очи и тя отново беше тук, както през пролетта преди осем години — стаята с книгите; тайната стая на Огъстъс, четенето на дневника му, след това — стените около градината, гробът на Огъстъс.
Брат му, починал преди осемдесет и осем години. Част от експеримента на Еймъс. Семето на Еймъс, неговият син — като всички тях.
— „Order jener stribt und ist.“
Мег го погледна любопитно и попита:
— Какво беше това?
— Стих от Рилке. От Осма елегия. Беше издълбан на гроба на Огъстъс. „Или някой умира и това е“ — кимна, разбрал най-сетне, че Огъстъс също го е съзнавал. И той търсеше нещо — ужасния ангел на красотата.
Бен седна с лице към сестра си, пресегна се и взе лъскава зелена ябълка от купчината. Отхапа и отново се замисли над видяното тази сутрин, припомни си тъмните, обрулени от вятъра лица на обитателите на сала. Диви, варварски лица с черни или изпадали зъби, с чорлави коси, в дрипави, омазнени и кърпени кожени дрехи. Някои носеха очукани древни значки с изтрити надписи като имена на древните племена.
Беше изчислил скоростта на армадата салове и сметна, че ще пристигнат най-рано след единадесет часа до носа при Комб. Ще се появят общо взето към залез-слънце. Дотогава можеше да се отпусне и да се наслаждава на деня.
Изяде ябълката, сърцевината и всичко останало и се пресегна да вземе друга.
— Бен…
Мег го гледаше увещаващо — като майка му — това го накара да отдръпне ръка. Замълча за кратко, без да откъсва очи от нея, но се засмя.
— Реших да направя промени — поде той. — Струва ми се, че имаш право. Може би този хан трябва да остане жив.
Лицето й засия от радост.
— Така ли? Наистина ли мислиш така?
Той кимна и се наведе по-близо, съзаклятничейки — отново я беше включил.
— Мислех за съвсем нов сценарий. В него Тон Йе остава в странноприемницата като затворник след пожара. Той е тежко ранен, на смъртно легло, но момичето го лекува. И след това…