Родени за ченгета
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Родени за ченгета». Краткое содержание книги:
— Беше чест и привилегия за мен.
— Аз вече престанах да мисля за такива неща.
— Това ме натъжава.
— А аз се извисявам.
— Ясно, парите. Но същевременно работим за добра кауза. Това е, което всички искаме. Особено моята страна.
— Ако лидерите на твоята страна действително го искаха, ти и твоят директор нямаше да действате сами, приятелю.
— Уверявам те, че не сме сами. Но понякога лидерите не желаят да оставят следи за прякото си участие в изпълнението на конкретни задачи. Което не означава, че ще бъдат против използването на непопулярни средства.
— Правилно. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре.
— Аз не бих се изразил точно така.
— Имаш предвид насилствената смърт. Екзекуцията на сънародници, които заплашват реализацията на целите. В това отношение американците винаги демонстрират неохота. Честно казано, аз го смятам за слабост.
— Ние сме цивилизовани хора, Махмуд.
— Може би някой ден и моят народ ще бъде толкова далеч от насилствената смърт, колкото гражданите на Америка, Джарвис. И това ще бъде чудесно.
— Надявам се да доживея този ден.
— Бих казал, че шансовете ти са доста по-големи от моите.
— Дано грешиш.
— Какво значение има дали ще доживея този миг? Мястото ми ще бъде заето от друг. За народ, който вярва в рая след смъртта, вие, американците, прекалено много милеете за живота си. Никой не е незаменим. Дори ако Бин Ладен умре, ще дойдат други. Така е устроен светът. Хем ти да не оставаш без работа, нали?
— С радост бих се пенсионирал, ако на света няма повече бинладеновци, Махмуд.
— Значи никога няма да се пенсионираш, приятелю. Нали ще ме осведомиш, ако решите, че имате нужда от нас за „изчистването“ на проблема?
— Смятам, че разполагам с нужните хора.
— Мнозина преди теб са мислели така, но са допускали грешки.
Острият тон накара Бърнс да отмести очи от огледалото и да погледне навън.
— Разбирам, че хората ти трябва да оцелеят на всяка цена — каза той.
— Те нямат нищо. А по този начин все пак получават нещо. Вече е късно да спрете парите, защото те свикнаха да ги харчат. Ако вие не платите, ще се намерят други. В това отношение вашите лидери проявяват късогледство. Но парите са над всичко. Заради тях сме поели по този път.
— Парите няма да спрат, обещавам ти.
— Добре, защото те не обичат страната ви, но могат да бъдат купени. Явно всеки може да бъде купен. — Махмуд замълча за момент. — Дори и аз…
— Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо.
— Самата истина.
Няколко минути по-късно Бърнс слезе от таксито и седна на задната седалка на седана, който чакаше с включен двигател. Жената до него беше сменила гащеризона с дрехи, подобни на тези, с които беше посрещнала Карл Райгър и Дон Хоуп.
— Високо ценя професионализма ти — каза Бърнс. — Задачата е трудна.
— Задача като всяка друга — сви рамене Мери Бард. — Разликата е единствено в степента на сложност.
— Морална или логистична?
— Морала го оставям на други. Логистиката ми е напълно достатъчна.
— Ако желаеш, мога да те снабдя с конкретни заповеди — изпитателно я изгледа Бърнс.
— Аз вече ги имам. Твоят директор каза да ти съдействам за всичко, което пожелаеш.
— Това трябва да го запомня — въздъхна Бърнс. — Винаги са ми липсвали хора като теб.
— За тази цел ще трябва да се обърнеш към моите шефове в Москва — отвърна жената.
— Ще го направя.
— И тъй, какво искаш от мен?
— Искам да държиш под око двама души. — Той извади снимките на Рой Кингман и Мейс Пери. Мери Бард се втренчи в тях и дълго ги гледа. — Можеш да ги задържиш — каза Бърнс.
— Вече не ми трябват, защото са в главата ми — отвърна тя.
— Добре. Ще изградим защитен периметър. Но същевременно бих искал да заложа и някой капан. Просто така, за всеки случай.
— Много ме бива в залагането на капани.
— Знам.
97
Мейс спря зад сградата, слезе от мотора и огледа малкия паркинг, побиращ десет коли. На най-близките места личаха имената на двама лекари, изписани с жълта боя. И тук както навсякъде началниците държат да имат запазени места, помисли си тя. Няколко стъпала водеха към задната врата, изработена от солидно дърво. Прозорчетата от двете й страни бяха с решетки и спуснати пердета.
Наблизо се виждаха зелените контейнери за смет, за които беше споменал Капитана. Това не им помагаше кой знае колко, защото в района имаше хиляди такива и всички изглеждаха еднакви. До слуха й достигна потропването на тежки ботуши.