Обратими грешки

— За кого говорим?

— За онзи тип, дето вземаше самолетните билети от жената.

Артър погледна жълтия си адвокатски бележник. Имаше навика ожесточено да чеше няколкото останали му островчета коса по черепа си, сякаш за да се отърве най-сетне и от тях, и сега установи, че прави точно това. Двамата с Памела бяха разговаряли с Роми безброй пъти и досега той не беше споменавал за никакви самолетни билети. Когато Артър бе започнал работа в юридическата кантора, Реймънд Хорган му бе казал: „Едно помни: клиентът ти е не само най-големият враг на самия себе си, той е и твоят най-голям враг“.

— За Фараона ли говориш? — направо попита Артър.

Роми се усмихна:

— За него. Той сам се нарича така. Все не можех да му запомня името. — Памела тъкмо питаше дали Роми не помни фамилното име на Фараона. — Може и да съм знаел някакво друго име; но сега помня само Фараона — Фаро.

— А как се запозна с него? — намеси се Артър.

— Не съм съвсем сигурен. Познавахме се отдавна. Май той ме забърса. Но не го бях виждал много време. И изведнъж се видяхме в един клуб. Правех нещо там и хоп… те ти го и него, само дето не си спомних името му, ама той ме позна. И се хванахме заедно. Измислил беше нещо ново. Как се казваше бе? — запита се Роми.

— Кражба — опита се да помогне Артър. Памела до него трепна и го изгледа остро, но той не й обърна внимание. Работата отиваше все по на зле. Клиентът му обаче, свикнал да не се конфронтира с хората, а по-скоро да ги предразполага, се усмихна невинно.

— Нее… тази дума я знам. А бе въртеше там една работа и ми каза, че можел да продава самолетни билети и никой нямало да го хване. Пускал ги през някаква компания. Та ме попита мога ли да му намеря някакви билети, че и двамата да намажем. Така вкарах жената в работата.

— Луиза? Защо не ми напомниш откъде познаваш Луиза? — помоли Артър и крадешком погледна Памела. Предупредително. Не искаше тя да се намеси и да помогне на Роми да разплете предишните си лъжи.

— Тя вземаше някои неща от мен.

— „Неща“? Крадена стока ли имаш предвид?

— „Крадена“? — контрира на свой ред Роми. — Никога не съм питал никой с какво се занимава. Мен ме интересуваше да изчукам някой долар, толкоз.

— Значи Луиза е купувала от теб, така ли?

— Е… нищо работа. Имаше един доставчик, с камион беше. Двамата пускахме по нещо на улицата. Тя веднъж взе радио, помня. Така започнахме. Много й се говореше. Ами то посред нощ каква работа на летището? Ако не бях аз, щеше да изкукурига от скука. А другата, как каза, че се казвала?

— Женевиев.

— Аха… Тя седеше и си четеше, ако нямаше самолети. Никога не съм говорил с нея много. Мен да питаш, не ми знае даже името. Сега сигурно казва, че ме познава, защото полицаят я е изработил, както изработи мен. Не е ли така? — И Роми надникна над ръката със слушалката, за да провери как се възприема тази линия на защита, несъмнено разработена за него от „мозъците“ в затвора. Артър сви рамене и му кимна да продължава: — Ами… то това е всичко. Попитах една нощ другата, Лиза… казах й, че познавам човек, дето може да купува излишни билети. В началото не искаше да слуша, но аз продължих да питам… щото Фараона беше казал, че в това има много пари, и накрая тя каза, че ще се види с него, само и само да сложи край на тая работа. Видяха се при Гъс, а аз минах пред витрината, ама как да вляза, като Гъс беше там? Не мога. Тя клатеше глава, не се съгласяваше, но Фараона сигурно й е казал нещо, щото след седмица тя ми даде хубава шепа гущери — моя дял… И толкова, повече не се чу нищо. Та един ден се мотам по улиците и ей го на, Фараона, заговорихме си и стана ясно, че двамата с Лиза правят нещо всеки месец. А за мен — ядец. Фараона ми вика: „А бе, пич, мислех, че ти киха нещо, щото се разбрахме да го прави“. Казвам му, че като я видя, ще я убия, дето ми върти тия номера. Щото не е хубаво така, не е. И тя го е знаела, нищо че не си го е признала. Видях я, развикахме се, скарахме се, накрая тя ми даде гердана, за да си трая.