Гонитбата на Шута

Когато пропусне стъпало в тъмното и започне да пада, човек усеща онова ужасно внезапно накланяне, съчетано със страх от сблъсъка, който със сигурност ще последва. Изпитах същото страховито усещане, че се движа в погрешната посока, но моят страх беше, че никога няма да има сблъсък. Само безкрайно пропадане. Точиците светлина бяха като прах. Безтелесен, аз се носех вихрено между тях. Никога не бях съхранявал такъв усет за себе си, такова усещане за смъртност вътре в стълб Умение.

А когато осъзнах, че имам самосъзнание, изведнъж усетих, че не съм сам. Той беше до мен, летеше безкрайно надолу като комета, докато съществото му се разнищваше в яркост зад него. Това беше неправилно. Много неправилно.

Между разбирането, че е неправилно, и искането да направя нещо за това измина неопределено време. След това се помъчих да разбера какво да направя. Да го огранича. Да го определя. Как? Да го назова. Една от най-старите магии, известни на хората. Сенч. Сенч. Но бях без език, бях безгласен. Загърнах го в своето аз, съхранявайки го с всичко, което знаех за него. Сенч. Сенч Звездопад.

Държах го. Не тялото, а съзнанието му. Пропадахме заедно. Държах съзнанието си за моето отделно аз и се надявах без основание, че има край, някъде, някога, на това безкрайно пропадане. Въпреки усилията ми Сенч изтичаше от мен, отвяваше се сякаш надалече, отнасян от Умението. Нещо по-лошо, нямах усещането, че се съпротивлява. Задържах го, събрах наново каквото можех от него, но също така усетих, че самият аз се разпадам в непрестанния взрив на онова място, което не беше нито място, нито време. Самата му безвременност бе ужасяваща. Пътуването през звездната необятност на каменния портал изглеждаше ужасно бавно. „Моля те“, прошепнах без дъх, ужасѐн, че може никога да не излезем, че никой никога няма да научи какво е станало с нас, че Пчеличка ще живее и ще умре повярвала, че баща ѝ изобщо не се е опитал да я спаси. Но това терзание беше мимолетно.

Слей се, прошепна нещо, което беше Сенч, но и повече, и по-малко от онова, което бе той. Остави. Няма значение. И той се покори на онова искрящо привличане на междинни пространства, на тъмнината, която не беше нито разстояние, нито място. Като семенник, който при шепота на вятъра се разпръсва на хиляди късчета, така беше и със Сенч. А аз, аз не бях торбичка, която да го задържи, а мрежа. С най-малката частица воля, която ми беше останала, се мъчех да задържа целостта му в себе си, докато съблазънта на искрящия мрак се стремеше да ни разпръсне на късчета светлина.