Обединени от божества
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG-BOOKS
- ISBN: 9789542989172
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обединени от божества». Краткое содержание книги:
Втората книга от трилогията Книга на Дийкън продължава историята на младата Миранда селесте. Усъвършенствала магическите си умения и твърдо решена да сложи край на войната, опустошаваща родната й земя, девойката се отправя в търсенето на петимата орисани от съдбата Избрани. Всеки нов воин е нова стъпка към мира, но дали Миранда ще съумее да се справи с очаквщите я предизвикателства?
Този меч е дубликат на шедьовъра, който носеше рицарят. Направих го за дни. Не седмици, дни! В момента работя над няколко нови остриета. Раздялата с тях ми причинява болка. Революционно. Особено едно от тях е достойно единствено за твоите ръце, Лейн. Когато бъде приключено, ще го получиш. Никой друг няма да е достатъчно достолепен да го носи. Върхът на изкуството ми. Не ме интересува дали ще разсече гърлото ми миг след като попадне в захвата ти. На такова острие подобава да вкуси кръвта ми.
— Достатъчно! Как ме последва? — попита малтропът.
— Интуиция. Познанство. Тайна-две, които избирам да не разкривам.
Очите на Лейн се преместиха към врата му. Сетне отново се върнаха върху неговите.
— Много добре — рече асасинът, правейки крачка назад.
— Чакай — каза Дезмър.
Лейн се спря на ръба на сянката.
— Как строши меча ми? — попита полуелфът.
— Провали ме в битка.
— Бил е счупен от друг меч? — поинтересува се Дезмър, почти изгарящ от нетърпение да чуе отговор.
Лейн пристъпи напред, поставяйки ръка на рамото му.
— Бе строшен от ръката на друг Избран.
И малтропът се стопи в мрака.
— Избраните… Едва челядта на боговете е могла да го строши… Това мога да приема. Много добре. Но слушай. Не позволявай на онзи преструван Флин да ти вземе и медна монетка за поправката. Техниките, които ще открадне, ще го обогатят _достатъчно_.
Думите му отекнаха в мрака, но Дезмър знаеше, че са били чути. Бавно влезе обратно в конюшнята. Опипа врата си, накрая дърпайки нагръдника напред, за да погледне. Зъбът, който бе взел от Миранда, зъбът на Лейн, трябваше да виси около врата му. На зъба и на донесеното от девойката заклинание се дължеше голяма част от успешното проследяване. Осъзнавайки какво се бе случило, полуелфът се изкикоти и поклати глава.
— Със сигурност не е изгубил форма — рече той, приготвяйки коня си, за да продължи.
* * *
Лейн се върна на мястото извън града, където останалите изчакваха. Имаше повече въпроси, отколкото можеше да бъдат зададени, повече предупреждения, отколкото можеше да бъдат отправени, но не разполагаха с време. Не беше разумно да оставя Айви и Етер насаме. Когато ги откри, двете си разменяха остри реплики, но поне шепнешком — това трябваше да им се признае.
— Ето те. Кажи й каквото каза и на мен. Че искаше тя да послужи за диверсия — настоя Айви, траквайки със зъби.
— Не поощрявай лудостта й — заяви Етер.
— Истина е — изрече с равен глас Лейн. — Ти изпълни задачата си. Ситуацията е под контрол.
Айви изплези език към Етер, която стоеше със сурово изражение, изгубила дар слово.
— _Разчитал_ си на провала ми? — сопна се тя. — Как си могъл да повериш нещо толкова важно на такава малка вероятност?
Лейн продължи:
— Ще изчакаме до затварянето на работилницата. Един от намиращите се вътре човеци може да бъде склонен да ни помогне.
— Изключително слабо вероятно. Всички присъстващи там изглеждаха обединени в желанието си да предотвратят целесъобразната поправка на оръжието — предупреди Етер.
Лейн замълча. Приклекна и бавно потъна в транса, който заменяше съня. Айви се сгуши до него, отпускайки глава на рамото му. Скоро тя заспа. Етер ги гледаше с нарастваща отврат. Седна на земята и прие формата на вода, малко след това — лед.
Минаха няколко часа. Дал почивка на тялото, умът на Лейн оставаше активен. Бе затворил очи, но ушите му стояха неизменно нащрек. В съзнанието му се носеха мисли. Размишляваше за опасностите, които все още му предстоят — за делата, които все още го чакаха. Бавно изникна съмнение.
Трябваше да убие Дезмър. Не можеше да му се има доверие. Не трябваше да чака тук, губеше ценно време. Трябваше да изостави Етер. Бе непредвидима и неконтролируема. Преценката му го предаваше. Уменията му му изневеряваха. Краят наближаваше, и то бързо. За пръв път в живота си имаше нещо, за което да живее, нещо различно от желанието за мъст, но то замъгляваше ума му. Правеше грешки. Ако продължеше да ги допуска, щеше да бъде убит. Ако бъдеше убит, Айви щеше да умре. Последната истинска надежда за вида му, може би последният жив негов представител, щеше да изчезне.
Малтропът се опита да прокуди тези мисли. Съмненията бяха равнозначни на смърт. Ако имаше нещо, което бе научил през живота си, то бе, че миналото си е минало. Единствено бъдещето имаше значение. Ако индивидът не вярваше в избора си, значи вече бе изгубил. Трябваше да се съсредоточава върху задачите си. Най-голямата опасност на войнския сън се състоеше от заплахата да бъде погълнат от най-мрачните аспекти на ума, мислите, които рядко изникваха на повърхността. Потъващите прекалено дълбоко често се събуждаха с изгубен разсъдък или изобщо не го правеха.