Полунощ [bg]

Мат тъкмо бе завил по улицата на семейство Сайтоу. Мередит се втренчи смаяно във фигурата на предната седалка.

— Госпожо Флауърс! — възкликна.

На свой ред Мат също се извърна, за да погледне, и това, което видя, го накара да закачи фолксвагена, паркиран до тротоара.

— Госпожо… Флауърс?

— Моля те, паркирай сега, Мат. Не е нужно да ме наричаш „госпожа Флауърс“, ако не искаш. Аз се върнах към времето, когато бях Теофилия… когато моите приятели ме наричаха Тео.

— Но… как… защо? — заекна Мередит.

— Казах ви. Почувствах, че е време. Сейдж ми остави подарък, който ми помогна да се променя. Срещу нас се е надигнал враг, с когото не е по силите ви да се преборите. Почувствах го още в пансиона. Това е моментът, който чаках. Последната битка с истинския враг на Фелс Чърч.

Сърцето на Мередит сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Трябваше да бъде спокойна… спокойна и разумна. Много пъти се бе сблъсквала с магия. Познаваше усещането. Ала много често бе твърде заета да успокоява Бони, прекалено съсредоточена да помага на Бони, за да се отдаде докрай на това, с което се сблъскваше.

Сега бяха само тя и Мат — и Мат имаше такова глуповато и слисано изражение, все едно никога досега не беше виждал магия. Сякаш щеше да откачи.

— Мат — рече на глас, сетне повтори по-високо: — Мат! — Тогава той се извърна, за да я погледне със сините си очи, обезумели и потъмнели.

— Те ще я убият, Мередит! — извика той. — Шиничи и Мисао. Вие не знаете какво е да си…

— Стига — прекъсна го Мередит, хвана го за ръката и го разтърси. — Трябва да се погрижим това да не я убие.

Погледът на Мат се избистри.

— Длъжни сме да го направим — веднага се съгласи той.

— Добре. — Мередит го пусна. Двамата слязоха от колата и застанаха до госпожа Флауърс — не, до Тео.

Тео имаше коса, която стигаше почти до кръста й; толкова руса, че изглеждаше сребриста на лунната светлина. Лицето й беше… наелектризирано. Беше младо; младо и гордо, с класически черти и спокойно, но решително изражение.

Някак си по време на пътуването дрехите й също се бяха променили. Вместо палто, покрито със самозалепващи се листчета, тя беше облечена в бяла рокля без ръкави, която свършваше с елегантен шлейф. По стил напомни леко на Мередит за роклята на „морска сирена“, която самата тя носеше на бала в Тъмното измерение. Но роклята на Мередит я правеше да изглежда чувствена. Докато Тео изглеждаше… великолепна.

Колкото до амулетите от самозалепващите се листчета… някак си хартията бе изчезнала и написаното се бе увеличило неимоверно, променяйки се до големи заврънкулки, които се виеха около бялата рокля. Тео буквално бе обвита в мистериозна защита, творение на висшата мода.