![Бъдеще [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/7/bdeshche-bg-download.jpg)
Бъдеще [bg]
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1922-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Бъдеще [bg]». Краткое содержание книги:
- Сомнат? Сомнаааа... - грачи старецът, кашля, бълбука. - Аааааа...
- Сомнааат! - крещят децата, жените и стариците в нашия апартамент.
- Сомнаааат!!! - откликват съседите.
- Убиха го! Убиха го! Не отваряйте вратите! Не отваряйте вратите! Убиха го! - Думите ми се разнасят из сградата.
- Ето! Дръжте!
Нещо кръгло и тежко лети, въртейки се, във въздуха; целят се в балкона, но не улучват и белобрадата глава пада обратно в тълпата.
- Дядо! Дядо! - ридае дебелият Фалак. - Гадове! Изроди!
- Трошете вратите! - нарежда мегафонът.
- Мамо, пишка ми се... - чувам изведнъж нечий тънък глас съвсем наблизо.
- Потърпи... - шепне жената.
- Мо-ля те! - детски шепот
Съдират композитните листа от закованите прозорци на първия етаж. Колко време е останало на всички нас?
- Хей... - Бледият Хему ме хваща за врата. - Бъчвата... Да вървим... Не мога да я домъкна сам...
Този старец.
Техният ориз. Тяхното питие. Тяхната трева.
Те ме приеха заедно с раницата ми, дори не попитаха какво има вътре.
Ръждивият стол.
На колко години си, момче?
Анели, галеща по косата синеоката Европа. Всичко заедно.
През червената мъгла и биенето на барабани отивам след него в кухнята; бъчвата е там -пластмасова, бяла, пълна до средата. В нея има сто литра. Хему хваща дръжката от едната страна, аз от другата, замъкваме я в стаята, по пътя към нас се присъединява дългокосият Тамал, подхваща я за дъното. Чувам как долу ботуши ритат по барикадираната входна врата, която Радж така и не е успял да отвори.
Разтваряме встрани крилата на балконската врата, счупваме кепенците. В балкона се забиват куршуми. Туй, туй, туй. Хему сваля капака на бъчвата, поглежда ме.
- Ако уцелят бъчвата, край с нас. Затова бързо.
- Бързо - кимам аз.
- Едно... Две...
На „три“ изскачаме на балкона; долу вече не са сто, а двеста. Десетки огнени кълба над черни глави. Отворите на дула. Искри от изстрели. Грохот, вопли. Тамал сяда на пода, отпуска бъчвата, цялата й тежест се стоварва върху мен и Хему. Отзад дотичва още някой, вдига дъното...
- Давайте! Ииии сега!
И прозрачно-разноцветната вода лисва надолу!
- Пускай я! Пускай!
Сто зинали уста.
- БЯГАЙТЕЕЕ!
Късно е.
Върху тях се излива керосин, дяволска вода, проклятието на Девендра. Оросява тълпата. Намокря косите им. Залива очите им. Докосва пламъците на факлите, които те са донесли със себе си, за да изгорят домовете ни. И там, където е бил мрак, става светло.
Облак на земята - в оранжево и черно. Воплите са такива, че земята се тресе от тях. Черен дим. Гръмва гръм. С ниско ехгене се разплисква огнено езеро и в него потъват онези, които са дошли да убият нас, нашите старци и децата ни. Горят живи, превръщат се в смола.
В това винаги тъмно мазе, върху зазиданите булеварди „Рамблес“ за пръв път от двеста години става светло като през деня. Като в чистилището.
Страшно и прекрасно.
И така е редно.
Ето, Девендра. Сега няма да бъдеш самотен.
После всички булеварди, целият хамбар, колкото и кубични метра да има в него, се запълва с рев и писъци, звук едновременно крайно висок и крайно нисък, ужасен и нечовешки. Гледката от балкона: черни плашила, обвити в пламъци, мятат се, хващат се за горящите си коси, врещят, спъват се, падат, търкалят се по земята, гърчат се и никак не могат да се успокоят
- Цирк! Цирк!!!
Моят глас. Моето кикотене. Дишам сажди, омазнена пепел, техните вопли. Повръщам.
Издърпват ме оттам, оставят ме на пода да кашлям, да се кикотя и да се оригвам. Анели се навежда над мен, гали лицето ми.
- Всичко е наред - казва ми тя. - Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред.
Натиквам в ушите си мръсните си пръсти и натискам колкото имам сили. Млъкнете вие
там, долу! Но ушните отверстия не са само вход, те са също и изход... Всички тези гласове аз съм ги затворил вътре в главата си...
Нося огъня след себе си. Там, където отида, горят хора.
Затова ти ме повика, Девендра. Ти ме повика и аз те послушах.
Крещя, съдирам си гърлото, за да ги заглуша.
Минават още няколко минути, преди навън най-накрая да стане тихо. После престава да бучи и ехото вътре в черепа ми.
Който е можело да бъде спасен, паките са го отмъкнали. Останалите лежат долу, догаряйки. Всичко е свършило. Към прозорците прииждат разяждащи катраненочерни кълба. Може би си права, Анели. Може би тук, на дъното, хората наистина имат души. Ето ги -искат да отидат на небето, но само цапат тавана.
От стаята, натъпкана с клетки, се разнася протяжен нисък стон. Обръщам се по корем, свивам крака под себе си и се изправям - трябва да продължа битката; някои са ранени, други още умират.