Здрач

— Алис?

Тя не реагира, когато извиках името й, но главата й бавно се люлееше и видях лицето й. Очите й бяха празни, замъглени… Мислите ми отлетяха към майка ми. Да не би да бях закъсняла вече?

Побързах към нея, като механично се пресегнах да докосна ръката й.

— Алис! — гласът на Джаспър беше като камшик, и той внезапно бе точно зад нея, ръцете му я обвиваха, като отпускаше хватката й върху масата. През стаята вратата се затвори с тихо кликване.

— Какво има? — настоя той.

Тя извърна лицето си далеч от мен, към гърдите му.

— Бела — каза тя.

— Тук съм — отвърнах.

Главата й се извъртя, очите й заключиха моите, изражението им странно пусто. Веднага осъзнах, че тя не говори на мен, а отговаря на въпроса на Джаспър.

— Какво видя? — попитах — и нямаше въпрос в равният ми, безчувствен глас.

Джаспър ме изгледа остро. Задържах изражението си безучастно и почаках. Очите му бяха объркани, докато бързо отместваше поглед между лицето на Алис и моето, като чувстваше хаоса… защото можех да позная какво е видяла Алис току-що.

Усетих как атмосферата около мен се успокоява. Приветствах я, като я използвах за да поддържам емоциите си под контрол.

Алис също се възстанови.

— Нищо, всъщност — отговори накрая тя, гласът й удивително спокоен и убедителен. — Просто същата стая като преди.

Накрая ме погледна, изражението й беше мило и стеснително.

— Закуска ли искаше?

— Не, ще ям на летището. — Аз също бях много спокойна. Отидох в банята да се изкъпя. Сякаш бях взела назаем допълнителното странно сетиво на Джаспър, можех да усетя как Алис — въпреки че бе сдържана — отчаяно искаше да изляза от стаята, за да бъде насаме с Джаспър. За да му каже, че правят нещо грешно, че ще се провалят…

Приготвих се систематично, като се концентрирах върху всяка малка задача. Спуснах косата си, като я оставих да се върти около лицето ми. Умиротворяващото настроение, което Джаспър бе създал ми помагаше да мисля ясно. Помогна ми да запланувам. Прерових чантата си, докато открих чорапът си пълен с пари. Изпразних го в джоба си.

Нямах търпение да стигнем до летището и бях доволна, че тръгнахме към седем. Този път седях сама на задната седалка на тъмната кола. Алис се бе облегнала на вратата, лицето й към Джаспър, но иззад слънчевите очила, тя стрелваше погледа си към мен на всеки няколко секунди.

— Алис? — попитах равнодушно.

Тя беше нащрек.

— Да?

— Как работи? Нещата, които виждаш? — Гледах през прозореца и гласът ми звучеше отегчено. — Едуард каза, че не е предопределено… че нещата се променят? — Беше по-трудно да кажа името му, отколкото си мислех. Може би това бе разтревожило Джаспър, защото нова вълна на ведрост изпълни колата.

— Да, нещата се променят… — прошепна тя — да се надяваме, помислих си аз. — Някои неща са по-сигурни от други… като времето. Хората са по-трудни. Мога да видя само пътят, който са поели, докато са още на него. Веднъж щом променят мнението си — и вземат някое ново решение, без значение колко малко — цялото бъдеще се променя.